– Къде си хукнал?
– В общината раздават граждански права.
– Какво ще ги правиш?
– Ще ги продавам на половин цена.
– Ще намериш ли купувачи?
– Сега всеки се натиска за граждански права, стига да са евтини.
– И колко ще им искаш?
– Левче на право.
– Не е ли скъпо за граждански права втора ръка?
– На теб ще ти ги дам за петдесет стотинки.
– За какво са ми?
– Да си имаш.
И какво, ако си професор или артист, или директор, или архитект, или редактор, или управител, или регулировчик, важното е да си вършиш работата и да не се зазяпваш много-много малолитражка ли спира на светофара, или лимузина профучава на червено и когато дойде самосвалът да излее бетона, кой знае защо, тъкмо това си помислих. Двама души с лопати разтеглиха купчината от тротоар до тротоар, на другия ден я боядисаха в бяло и се роди легнал полицай, от онези, които уж дремят по цял ден, но само да се опита кола да мине през тях по-бързо от майка с бебе на ръце, започва да я подмята и да й разбива носачите, сега да ги видя пияниците и дрогираните как ще надуват газта тъкмо пред входа на детската градина. И без да се усетя, съм го казал на глас, а легналият полицай се размърда и отговори стегнато както е по устав – точно така, дойде време да им покажа какво съм научил в школата и да не се хилят, че се излежавам в праха като легнал полицай, ти само почакай. На това място са се случвали какви ли не чудесии, защо да не се появи и катаджия, който няма да ти прибира десетачката, за да не ти напише акт и още на другата сутрин се убедих, че чудото е станало и ми се прииска да му стисна ръката, на него обаче и двете му ръце бяха заети да попълва фишове. Всеки ден заставах до входа да се радвам на невиждания феномен как следеше минаващите върху него коли дали гумите не са изтрити, или маркучите на спирачките не са се напукали, спираше ги за превишена скорост и вадеше кочана с актовете, а на мене сърцето ми пееше, тази шофьорска сган най-после ще разбере, че има ред.
Шофьорската сган обаче не се предаваше и вдигна рушвета на две десетачки, на три, опита се да го купи с обещания, че ще го боядисат в жълто, заплашваше го, че ще му изтъркат боята или ще се оплачат в школата. Шофьорът на Шефа, като минеше над него, се изплюваше отгоре му, но той само ми намигаше, Шефа ще го изрита скоро, ще видиш, ама какво разбира от шефове един легнал полицай, мислех си, и ми беше жал за момчето. Старае се, а виж как го тъпчат и газят, но забелязах Шефа веднъж да му кима, като влизаше в сградата, и той ми се похвали – в школата тъкмо този Шеф го е учил да притиска шофьорската сган, а когато изляха на десетина метра от него легнала полицайка, започна да се пъчи. След седмица шкембето му се наду толкова, че вече и каруца едва минаваше над него и когато през нощта дойдоха двама с кирки да си разчистят най-после сметките, той наду свирката. Убийците на легнали полицаи си подвиха опашките, а той се усмихна на легналата полицайка, която не смееше да мръдне от страх, утре гледай.
На следващия ден размаха палка срещу колата на Шефа и му написа акт, Шефа се измъкна иззад кормилото и се засмя – правилно, колега! – и той изгледа влюбено легналата полицайка и се изпъчи още повече, а влюбеният полицай, особено легналият, е способен на подвизи, но аз още не знаех. Затова когато пред входа спря колата на Шефа, но този път без Шефа, в първия момент не обърнах внимание, а шофьорът се изхлузи от нея, изплю се както винаги върху легналия полицай и направи знак с ръка. Трима здравеняци със светлоотразителни жилетки слязоха от багера, който бръмчеше до отсрещния тротоар, преградиха улицата с червени конуси и шофьорът ритна легналия полицай в ребрата, размаха лист с печати и подписи и се изплю върху лицето му – ще сменяме тръбите на канализацията!
Легналият полицай избърса плюнката от бузата си, наду шкембето си толкова, че прегради пътя като бариера и го прекъсна да докладва веднага на Шефа, багерът обаче опря зъбците си в краката му, шофьорът се изплю за кой ли път върху избелялата боя по бетона и му изкряска да млъква. Той е само един проклет катаджия в праха, когото дори не са поставили при някой по така светофар, а заповедта за ремонта я е подписал лично Шефа и единствено личният му шофьор може да му пошушне да разкопаят не тази улица, а другата зад сградата, така че да изтънява като вестник и повече да не му е чул гласа. Десният край с униформените обувки на легналия полицай се нагъна яростно, лявата му ръка бръкна в джоба да извади дрегера и аз продължих да люпя семки доволен, най-после това шефско мекере си намери майстора, но борецът срещу автомобилни катастрофи направи грешката да погледне наперено легналата си годеница. Вместо възхита от смелостта му обаче видя пребелялото й от страх лице – ако не разкопаят другата улица, след половин час идва и нейният ред – и по лицето му се мярнаха учудване, смайване, протест, уплаха, отчаяние, любов. Чух го да шепне, че в школата Шефа не им е споменавал за канализации и подземни кабели, нали обществените ремонти не трябва да пречат на пазителите на реда, а на мене ми идеше да извикам, че ако си свие шкембето, колите отново ще беснеят по асфалта, а на третия етаж са открили още една детска градина.
Втренчих се в него и се надявах да прочете в погледа ми обещанието като мине ремонтът да залепя парчетата му и тогава пак ще проверява гумите и ще пише актове, с легналата полицайка ще направя същото и ще се оженят, но той я изгледа с копнеж, обърна се с гръб и измърмори – само ако Шефа уреди да ме пребоядисват всеки месец… и шофьорът се ухили, дадено! Ще внесем за тебе специална боя да святкаш нощем на фаровете като легнал светофар и ще вземаш акъла на мадамата с новата си униформа, а аз се прибрах в портиерната да разсъждавам, че няма значение дали си професор с катедра, или третостепенен артист, дали си архитект със студио, или стажант с малолитражка, дали си главен редактор, или управител на кръчма, дали си регулировчик срещу Народното събрание, или си легнал полицай в краен квартал. Важното е да те пребоядисват редовно, за да блестиш нощем на светлината на фаровете с униформата си като току-що отпечатан вестник до годеницата си в същата униформа и да не забелязваш колите, които минават върху тебе на червено, както са те учили в школата.
– Здравей, още ли си в бизнеса с охраната на гаражите?
– Сега съм в информационния сектор.
– Седиш си вкъщи пред компютъра и ти плащат по интернет.
– Не, аз съм в движение. Разнасям.
– С каква кола?
– С чанта на колелца.
– Колко си докарваш с този бизнес?
– Всъщност засега само обещават да ме вземат. Искат стаж.
– Какъв стаж?
– Какъвто и да е.
– Ами ти работиш, откакто те познавам.
– Трябва да си работил през последната година. Ама какво да правиш, безработица.
– Стига бе! У нас безработица няма.
– Какво има?
– Най-обикновена безбизница.
– Значи, аз не съм безработен?
– Не си. Просто си безбизен.
– Тичам да им кажа, че имам две години стаж като безбизник.
– Бързай, че скоро няма да има и безбизница.
От малък имаше мечта, голяма мечта, която искаше отдаване и усърдие, скромност и характер, воля и съчувствие, готовност да търпиш лишения и несгоди, с две думи – мечта-мисия, и беше готов да жертва живота си, за да я постигне, единствената трудност беше, че не знаеше как точно изглежда, но какво от това, трябва да върви, да върви, да върви и ще я достигне, затова не преставаше да я търси, но все напразно, така ли ще си отиде, без да е зърнал мечтата си? Четиресет години, откакто го извадиха от бебешкото креватче и го пуснаха да направи първите си стъпки по паркета, вървеше след нея и накрая се затвори в себе си, не обръщаше внимание на натякванията на жена си, че от шест месеца казанчето в тоалетната не работи, не проверяваше сина си и дъщеря си дали са написали домашните, спря да отговаря на телефона и беше на път да напусне училището, където преподаваше литература, и да скита по улиците. Още повече че есента им тръснаха за директорка онази пръчка с прическа на ситни къдри с цвят на коса на царевичен кочан, като нахлузено върху главата й гнездо, а на лявата є ноздра святка в жълто пиърсинг. Дъвче дъвка и току отваря уста и я избутва напред с език да прави балонче с тънките си като конец устни дори по време на седмичните срещи в кабинета й, пули мътнокафявите си очи и не спира да се смее: тя е завършила университета в Букурещ, за който тук всички най-малкото са чували, и ще промени работата в това училище – не, ще напусне и ще скита, а пред погледа му се въртеше мечтата, за която не знаеше как изглежда. И когато вече беше напът да се примири, че готовността му да търпи несгоди и лишения заради висша цел, ще се стопи в безвремието заедно с него, видя по телевизията репортаж за правозащитници, които се бяха борили два месеца за правото на водните патици зеленоглавки да ги наричат кафяво-зеленоглавки.
Зелени са главите само на мъжките екземпляри, настоявали защитниците на патешките права, и този предразсъдък бил останал още от първата класификация преди повече от сто години, когато на жените не разрешавали нищо, дори да гласуват, с какво са по-долу женските патици, независимо че природата е покрила главите им с кафяво оперение? И женските екземпляри крепят природното равновесие толкова, колкото и мъжките, значи и женските екземпляри имат право да бъдат описвани със същия брой думи в справочниците и определителите, и женските екземпляри имат право да получават същото количество парчета от кифли и гевреци, които пенсионерите им хвърлят в езерото в парка, и женските екземпляри имат право на същото уважение от страна на хората като мъжките. Затова те щели да се борят, колкото и перушина да хвърчала в битките за тържеството на правото, и успели – новото име кафяво-зеленоглавки узаконява равноправието между патешките полове, обясняваше водещата по телевизията, а в далечината пред него блесна мечтата му като умираща звезда – това е пътят, по който трябва да върви, да върви, да върви. Извика съседа да оправи казанчето, провери домашните на сина си и дъщеря си и се замисли чии права да защитава, но задачата се оказа трудна, всички места вече бяха заети от фондации, комитети, сдружения, спонсори, филантропи и какви ли не още. Скъсваха се да се борят за правата на инвалидите, на слепите, на глухите, на алкохолиците, на наркоманите, на децата, на родителите, на малолетните, на възрастните, на разведените, на вдовиците, на учениците, на учителите, на пенсионерите, на малцинствата, на мнозинствата, на бежанците, на бездомните, на имотните, на бедните, на богаташите, на безработните, на работодателите, на сексуалните, на хомосексуалните, на хетеросексуалните, на бисексуалните, на транссексуалните, на импотентните, на ветераните, на болните, на лекарите, на зъболекарите, на медицинските сестри, на крадците, на арестуваните, на подсъдимите, на затворниците, на полицаите, на гласоподавателите, на политиците, на вярващите, на атеистите, на цветнокожите, на белокожите, на чужденците, на местните, на селяните, на гражданите, на пешеходците, на шофьорите, на клошарите, на неграмотните, на малограмотните, на образованите – не, заети са местата на борците за права и най-добре да се откаже, но мечтата му просветваше в далечината.
Все още непозната, но красива и ароматна, това може да види и усети дори от такова разстояние, мечтата му даваше знаци да не спира, добре де, ще върви и върви, но му е нужна негова, невидяна от никого пътека и защо да не се посвети на правата на високите, на ниските, на семейните, на разведените, на сресаните, на рошавите, на незакусилите, на необядвалите, на преялите, на трезвите, на пияните, на махмурлиите, на едрите, на дребните, на гримираните, на грозните, на красивите, на кривогледите, на босите, на обутите, на изпотените, на измръзналите, на голите, на полуголите, на облечените, на полуоблечените, на къпаните, на кирливите, на синеоките, на чернооките, на любезните, на заядливите, на кресливите, на беззъбите, на мързеливите, на работливите, на дрипавите, на манекените, на недоспалите, на ранобудните, на веселите, на намръщените – несретници, които се нуждаят някой да се погрижи за правата им, но проблясванията на умиращата звезда му подсказваха да не посвещава живота си на онова, което и други биха свършили. Къде се криеше обаче неговото „онова” и мечтата му мечта ли беше, или някакъв блян, или някаква измислица, или глупост някаква, мярнала се да го увлече и после да угасне, за да обезсмисли живота му, и отново се скара с жена си, викаше на децата си и в училище пишеше двойки на отличниците, ровеше се в спомените от детството и си повтаряше мечта или блян… мечта или измислица… мечта или глупост… но в главата му се връщаха само подигравките на брат му от времето преди да тръгне в детската градина.
Гадняр беше брат му и когато родителите им бяха вкъщи, си играеше с него, вземаше го със себе си да разхождат кучето, на Коледа представяха заедно пиески пред мама, татко, баба, деди, но заминеше ли баща им някъде, започваше да го дразни, че левак се е родил и левак ще ходи цял живот – още не беше навършил една годинка, когато майка му нагласи цветен молив в ръчичката му и постави бял лист пред него, най-ранните рисунки на децата разкривали душата на бъдещия мъж, но когато след време видяха, че дясната му ръка е всъщност лявата, тя едва не припадна. В училище класната пое щафетата и го удряше с линийката по лявата ръка да хваща химикалката, както го е отредила природата, докато им показваше как да изписват буквите – и левак й натресоха в класа!, ама той да взема пример от Иван, че няма да мине във втори клас! И Иван първите дни се опитвал да є пробутва левашки номера, но го оправила за три дни и щяла да му остави шестица за срока, и той се стараеше да повтори постижението на Иван, но едва закърпи тройка. Щом не може да се мери с отличника, ще се преструва в час, че се старае с дясната ръка, а домашните ще ги пише както си знае, но на баскетболното игрище все не вкарваше топката в коша и съучениците му викаха левакът да не се натиска за отбора, левак с левак! На танците в училище объркваше стъпките и се извиняваше на момичетата, когато ги настъпеше, а те се кикотеха – левак и в ръцете, и в краката!, същото продължи и в университета, и като се ожени, и като се родиха децата и сигурно щеше да остане така до пенсия, че и след това, но сега предаването за патиците превърна мечтата му във въпроса защо трябва да се крие цял живот?
И леваците имат право да показват пред всички, че пишат с лявата ръка, да хвърлят топката с лявата ръка, да посягат към момичетата на танците с лявата ръка, и той ще докаже правото им да упражняват правата си пред десничарите, и най-лесно е да започне с учениците си. Ще им обясни колко тежко е положението на онеправданата група в класа, много по-лошо, отколкото на женските зеленоглавки преди правозащитниците да извоюват правото им да ги наричат кафяво-зеленоглавки, и двете момчета на последния чин до прозорците и момичето най-отпред, което непрекъснато отваря уста и почуква с иглата в езика си по горните си зъби, ще разберат, че комплексът им за малоценност е резултат от предразсъдъци. Застана пред дъската и попита със стоплен от грижа и разбиране глас чувстват ли се тримата леваци онеправдани сред двайсет подигравчии с десни наклонности?
– Не!
Отговорът дойде едновременно и откъм прозорците, и от чина срещу него, тези млади хора още не са се сблъскали с нагласите на обществото, но той ще им помогне, въпреки че не е нито фондация, нито спонсор, и засили съчувствието в гласа си, я леваците да помислят имат ли всички права, като десничарите?
– Да!
Не усещат ли, че към тях се отнасят като към втора категория хора?
– Не!
И на игрището ли?
– Не!
И на танците?
– Не!
Зелени са и той е длъжен да им разкрие, че имат право да се чувстват равноправни.
– И сега се чувстваме.
Тези младежи са смачкани от предразсъдъци, но да не се отчайват, положението им ще се промени.
– Какво ни е сега?
Робската психика е насадена в тях от братята им, още преди да тръгнат в детската градина, от учителките с линийките, от баскетболистите, от настъпваните съученички, но усещането, че са слуги на надутите злобни десничари, ще изчезне, когато те им се извинят тук, пред катедрата, но до него достигна хоров отговор от всички чинове:
– Този тест не е включен в сборника, господине.
Няма да бъде лесно, братята, учителките и спортистите са изпълнили отлично задачата си, но той и не е очаквал, че ще успее от първия път, затова цялата вечер се рови в компютъра и записва в тетрадка въпросите, които щеше да зададе утре, евентуалните отговори на леваците и възраженията на десничарите. Ще предизвика полемика и в тези, от рождение опрени до стената младежи ще се размърда чувството за лично достойнство и надеждата, че не са това, за което ги карат да мислят, че са, и на сутринта излезе рано от къщи, за да пристигне в училището преди учениците и да начертае на дъската схемата на основните човешки права със сравнителни данни от проучвания в четиринайсет държави. На края на графиката ще маркира с няколко щриха мечтата си, макар че още не знае как точно изглежда тя и какво носи в себе си, но вече е сигурен, че не е нито измислица, нито глупост, и двете момчета и момичето от групата на безправните ще усетят своята мечта, но на входа го спря пазачът и му съобщи, че госпожица директорката е казала да се яви при нея преди часовете, никога не е на добро директорът да нареди на охраната да те причака преди часовете.
Това се отнася обаче за истинските директори, а тази едва ли е научила толкова бързо шефските номера, макар да е завършила не знам какъв университет, но е истинска баскетболистка и няма да разбере, че мечтата му е мечта, а не някаква измислица или глупост, пък кой знае, тази среща може да се окаже шансът му да є загатне за идеята си и малко помощ от нейна страна би дошла навреме. Или поне да не пречи, но като влезе в кабинета, гнездото от царевичен кочан му кимна и продължи да си говори сама на английски и да шари с пръсти като кибритени клечки по екрана на смартфона. Отгоре на всичко не преставаше да прави балончета от дъвка с тънките си устни, тя подиграва ли му се!, но забеляза, че от ушите й се спускат две бели жици и дясната се удебелява при рамото й, аха, това е микрофон. Приказва с някого и се кикоти, онзи сигурно є дрънка цинизми, сега момичетата умират да слушат мъжки остроумия на ръба на мръсотиите, а наредила да й се яви веднага, ами да си слуша остроумните мръсотии, той отива да чертае схемата и ако толкова й е притрябвал, да изпрати шефа на охраната. А той ще му отговори, че е зает и след часовете ще се опита да отдели време за така наречената госпожица директорка, тя обаче извади слушалките от ушите си, махна му да седне, а балончето изскочи от устата й, но този път продължи да се издува, спука се и дъвката се лепна на носа є, да го разсмива ли го е повикала? Мътнокафявите очи обаче се присвиха и тя вече го гледаше като учителката по география, която ходеше винаги с гнуслив израз на лицето, сякаш приближаването на Сибир към Аляска и опасността след няколко милиона години да се допрат, за което била гледала по телевизията, й нанасяше лична обида.
– Знаете ли защо ви поканих?
Защо го е поканила ли?, откъде да знае, най-вероятно да му каже, че не приема достатъчно бързо промените й. Нарочи го от първия ден, когато инспекторката я представяше на колектива, а той прошепна на колежката по география по-високо, отколкото го позволяваше инстинктът за самосъхранение, че са им изпратили специалистка по преместване на континенти, но неговата схема е универсална, а правата на леваците са изключително важни, за да си глътва езика пред някакво балонче – чакай бе! От първия ден като я видя, му се струваше позната, сякаш са седели на един чин в първи клас и в паметта му е останала тази коса като на неоткъснат мамул, напъваше си мисълта да си върне спомените, но не излизаше нищо, а сега се сети. Никаква съученичка от началното училище, пред него седеше една от онези зеленоглави патици с кафяви пера на главите, за чиито права природозащитниците се бяха борили два месеца, ами да, истинска Зеленоглавка.
– Какви тестове сте давали на учениците вчера?
Все пак е успяла да изгради мрежа от доносници.
– Не ви разбирам.
– Опитвали сте се да внушавате на някои ученици, че са непълноценни.
– Грешно са ви осведомили.
И прехапа език, едва не се изпусна да каже, че шпионите й са си свършили зле работата, но да става каквото ще, все ще го вземат в друго училище. Свободни места за преподаватели има навсякъде, нали им плащат колкото на чистачките, и е жалко само, че няма да начертае схемата на черната дъска.
– Сестра ми учи във вашия клас.
– Как се казва сестра ви?
– Намеквали сте й, че пише с лявата ръка.
– Аха, момичето с иглата в езика.
– И за още двама ученици, които също нямат вина, че са се родили леворъки.
– Какви?
– Леворъки. Левичари, както ги обиждат все още.
– Аха, да… Ами и аз точно това казвам.
– Знам какво сте казали.
Ама младежите не са го разбрали и е добре, че момичето е споделило със Зеленоглавката, бързо ще премахне недоразумението, но смартфонът сега ли намери да изпищи! и къдравата коса заговори на английски към рамото си, добре де, ще почака, а дали може да запали цигара, но гласът на царевичното гнездо избръмча към него изпод щръкналите на всички страни ситнокъдрави косми.
– Насърчавали сте съучениците им, които пишат с дясната ръка, да ги подценяват.
– Не, аз тъкмо обратното…
– За унижение на човешкото достойнство мога да ви осъдя.
– Сега ще ви обясня.
И щеше да обясни и тя щеше да го разбере и току-виж забравила за Сибир и Аляска от първия є ден в училището, но раздърпаното гнездо отново взе смартфона, не ще да го слуша тази недохранена тояга с подметки поне четири сантиметра, яд я е, че не е пораснала за моделка, макар че в никоя модна къща няма да я вземат с тази черна физиономия.
– Но в идеята ви има нещо рационално.
– Как?… Какво?
– И аз смятам, че леворъките още на са заели полагаемото им се място в обществото.
– Точно така!
– Независимо че най-талантливите хора са пишели с лявата ръка.
– Точно така!
– Айнщайн.
– Точно така!
– Шекспир.
– Точно така!
– Цезар.
– Ами точно така! Плутарх твърди, че Цезар е записвал дневниците си от галските войни с лявата ръка.
– И Омир.
– Точно… Не, Омир май не е можел да пише.
– Разбира се, нали е бил сляп. Проверявах ви.
– Нека ви изложа проекта си със схема и сравнителна статистика.
– С няколко думи.
Зеленоглавка превзета, въобразява си, че мечтата му може да се опише надве-натри, ами тази мечта не е нито измислица, нито глупост, но щом се е уредила да седне от другата страна на бюрото, се налага да є обясни и за женските зеленоглави патици с кафяви глави, и за глухите, импотентните и атеистите, и за фондациите и спонсорите и ако тя извика охраната да го изведат от сградата и повече кракът му да не е стъпил тук, няма да го стресне. Никакъв накъдрен мамул не може да го спре в този момент да излее всичко, което се събира в него от рождението му, а тя какво, надува ново балонче, вдъхва въздух да го върне обратно в устата си и се усмихва? Преди години забелязала сестричката си да държи с лявата ръка лопатката, с която ровела в пясъка на плажа, а децата наоколо я замервали с мидени черупки и тя я дръпнала настрани да й разкаже какви гении са левичарите. Момиченцето я изслушало, засмяло се и се върнало да рови в пясъка с лопатката, а когато тя започнала да търси тема за дипломната си работа, обърнала внимание, че таблетът е програмиран за писане и с лявата, и с дясната ръка, и се ядосала на себе си, че не е помислила по-рано колко изоставаме от света и в тази насока – правата на левичарите у нас още не са обявени публично и левите деца от съвсем малки ходят потиснати, безпокойни, раздразнителни, нейната сестричка дори щяла да изпадне в дисфория, ако не била атмосферата на болезнено чувство за справедливост в семейството им, страхотна тема за дипломна работа, но научният є ръководител препоръчал да не посяга засега към съдбата на леворъките. Проблемът все още не бил за нейната уста лъжица, нека първо се заемела с анализирането на правата на правостоящите в метрото и тя веднага се заела със задачата, защитила пред комисията тезата си блестящо, но това вече било минало.
Нужна є била стъпка напред и щом сестра є споменала снощи за учителя им с въпросите извън учебния материал, се сетила за таблета с двете функции, после в ума й се върнал някогашният разговор с научния є ръководител и си дала сметка, че устата й е вече тъкмо за тази лъжица – правата на левичарите били идеална теза за докторската є дисертация, а сега се убеждавала, че колегата по инстинкт бил навлязъл в същата материя. На тях се падало задължението да убедят обществото да обяви левичарите за равноправни леворъки, а те щели да докажат, че писането с лявата ръка нямало нищо общо с хипотимията, както твърдели някакви измислени психолози – наистина е сериозно образованието в Европа. Зеленоглавката е усвоила светкавично шефските номера да грабват идеите на подчинените си и да правят с тях кариера и пари, и отново поиска да излезе от кабинета и да си търси работа в друго училище, но до ушите му стигнаха обясненията, че му възлага той да проведе експеримента. От него иска само да є предава резултатите в статистически таблици за доктората й – какво, експеримент ли, ами той точно това писа и задрасква в тетрадката снощи и как не е забелязал, че смехът на баскетболистката всъщност издава жизнерадост, ами това момиче има хубава усмивка…
– Уговорихме ли се?
– За какво?
– За статистическите данни.
– А, да. Абсолютно.
– Сега отивате в министерството, търсите директора на направление „Права на неграмотните”. Той ми е състудент от Букурещ, завърши две години преди мен и е много вътре в проблема.
Състудентът се оказа наистина вътре в проблема и естествен, непосредствен, изобщо, европейски обноски, посрещна го на вратата на кабинета си и веднага – подкрепя проекта му, но иска да научи детайли. Какво?, да разрешат на учителите да обясняват на учениците колко онеправдани са леваците?, за да не се притесняват, когато хвърлят топката на игрището?, и когато объркват танците?, да включат в учебната програма часове за правата им?, разбира се, и идеята му да се дават безплатно безалкохолни напитки на левичарите, които в час правят всичко възможно съучениците им да видят с коя ръка пишат, е авангардна, а замисълът да състави учебно помагало как леваците да демонстрират левашката си дарба, е скок напред и го съветва да прибави и мултимедия, но не иска да му се бърка, проектът е негов, а той се почувства, сякаш го издърпаха за косата от ямата, в която беше потънал от раждането си, и го пъхнаха в спортна кола да хвърчи към мечтата му, не, вече е сигурен. Мечтата му не е нито измислица, нито глупост, това е истинска мечта-мисия и в уроците ще разработи основния си замисъл – леваците да повярват, че след като не е срамно да държат химикалката с лявата ръка, могат да заявят пред всички, че вътрешният им глас им говори да пишат от дясно наляво, нали така?
Я виж колко бързо се променя положението на подценяваните и пренебрегваните, двете момчета до прозореца вече няма нужда да размахват юмруци срещу зевзеците в класа, на които всяка втора дума им е леваци! Само се протягат ухилени и изваждат кутиите с безплатен швепс и спрайт и довчерашните подигравчии хващат химикалката с лявата ръка да си заработят и те напитка без пари, а на него му е ясно, на игрището пак ще хвърлят топката с дясната ръка, но за начало и това е нещо. И ситнокъдравата прическа с цвят на мамулова коса го вика в кабинета си да му съобщи, че е дала положително мнение за предложението му помагалото да се одобри като учебник в задължителната програма, а състудентът й е говорил за него с главния секретар на министерството и той искал да го види, но тя се препъвала в свой личен проблем, по-скоро семеен.
– Казват, че и десничари се включват в групата на леворъките.
– Вече половината клас е приобщен.
– А другата половина?
– Въпрос на време е.
– Колко време?
– Ще добавим допълнителни стимули. Безплатно кафе.
– Няма да свърши работа.
Отвори уста да каже, че предлага на най-активните да дават и безплатен обяд, но усмивката на балончето го изпревари, той сигурно е забелязал, че сестра й не пие от неговите безалкохолни, у дома пък измисля вицове за старанието на съучениците си да се показват п`о леваци от левичарите. А и за него не пести епитети и не ще да я слуша, че преподавателят им има идеална цел, затова молбата й е да привлече малката към инициативите си, може да използва интересите й към пътувания и експедиции, по цял ден седи пред телевизора да гледа за Амазонка и пингвините, а на срещата с главния секретар му пожелава успех. Голямото началство изслуша обясненията за проекта писането с лявата ръка от дясно наляво да се разпространи и върху математическите формули, и кимна, да, има рационално зърно, защо пък да не организират и олимпиада по математика за левичари – и той излезе от кабинета замаян от победата и изтича при директора състудент да го пита как успя толкова лесно. Не се изненада от обяснението, че и главният секретар пише с лявата ръка, макар да не иска това да става достояние на колегите му, и пое дълбоко въздух като пред началото на маратонско бягане, а след олимпиадата по математика организира и олимпиада по биология за леваци. По физика, по химия, по литература, то се знае, и когато на едно съвещание при Зеленоглавката наблюдаваше киселата физиономия на учителката по география, в главата му пламна идея. Наведе се към нея и є прошепна, че се радва да є съобщи пръв новината, по телевизията съобщили, че Аляска и Сибир престанали да се приближават един към друг. Континентите вече се движели заедно от дясно наляво, а той й предлага за олимпиадата по география да привлече и ученичката от първия чин – момичето има интереси към Антарктида. След седмица влезе в директорския кабинет да докладва, че сестричката е включена в олимпийския отбор, и видя по бузите на бъдещата докторка по правата на леворъките да избиват червени петна, ама как е бил такъв глупак да злобее, че лицето й е черно!, просто е леко матово.
– Инициативите ти са привлекли вниманието на министъра.
– И той ли е левак?
– Леворък!
– Да.
– Не, но борбата за права му е хоби.
– Тогава да разреши писането с лявата ръка от дясно наляво да се изучава в първи клас наравно с писането от ляво надясно.
– Плановете на министъра са по-големи. Благодаря ти за сестра ми.
Не, златната точка на лявата й ноздра е шик, а устните й хич не са конец, когато се засмее, ти се приисква да ги нацелуваш въпреки балончето, което се издува между тях, но не върви да развратничи дори в мислите си, той е женен, с две деца, а Зеленоглавката е петнайсет години по-млада и да се съсредоточи върху проекта и скоро всичките ученици в класа вече бяха леваци, макар и да не хвърляха топката с лявата ръка от рождение. Запалиха се от идеята да издават ръкописен вестник, писан от дясно наляво и като разгръщаха страниците, родителите им с насълзени очи го уверяваха, че децата са ударили джакпота с такъв учител, а състудентът уреди да отпуснат пари и за списание. Никога не си беше помислял, че някой ден за него ще говорят в цялото училище, че и в други училища, и когато представяха броя пред ученици, преподаватели, експерти и журналисти, Зеленоглавката за първи път не приказваше с микрофона на рамото си, дали пък тя не беше указателният знак, който щеше да го изведе на магистралата към мечтата му? Щом свършат, ще опита да я заговори, но му позвъни главният секретар, министърът го чакал да разговарят и той усети тик в лявата буза, ами ако най-големият реши, че мечтата му е глупост и отхвърли последното му предложение?, шефът обаче го посрещна усмихнат, покани го да седне до огромната маса пред бюрото си и се настани срещу него.
Докладвали са му за списанието и одобрява, какво, и книга ли да издадат?, писана от леворък?, защо не, но пред тях сега стоят мащабни задачи, той е уважаван от колегите и учениците си, от родителите им, сред които има бизнесмени и банкери и дори един депутат, време е да излязат от рамките на един клас или на едно училище. Световните изследвания показват, че с лявата ръка основно си служи половината от населението на земята, почти четири милиарда души, и ние сме малоброен народ, но това не значи, че сме неспособни да раждаме глобални идеи, нека започнем обаче от малкото. Леваците заслужават правата им да бъдат не само защитени, но и обявени на всеослушание, както правата на глухите или безработните, затова е назрял моментът да се основе Съюз на леваците, и той е готов да го оглави, за успеха на начинанието обаче е нужен човек с енергия и вяра в идеала, така че той да запретва ръкави. Като начало ще получи парафирана молбата му учениците да изучават задължително писането с лявата ръка, писането на десничарите остава като свободно избираем предмет, сега бягай, да не губим време, но той не беше сигурен дали ще има сили за такава мисия, и най-добре беше да се посъветва със Зеленоглавката, а тя беше изчезнала някъде. Търси я къде ли не и накрая се престраши да попита момичето от първия чин как да намери госпожица директорката, а новата отговорничка за левичарската олимпиада по география отвори уста, тръкна иглата в езика си по горните зъби и се ухили, че кака й е заминала за Букурещ да обсъди с научния си ръководител фамозните данни за проекта є, вашите данни, господине – подиграва му се малката, ама ще го слушала зяпнала, когато започне да описва пред класа как изглежда мечтата му, заради която от рождението си е бил готов да търпи лишения и несгоди, но сега да събира кураж и да се заема с мисията.
Бъдещата докторка по правата на онеправданите се върна в деня, когато в хотела срещу Народното събрание празнуваха основаването на Съюза за правата на леваците, левичарите и леворъките и след като прие поздравленията на състудента си, който вече беше назначен за главен секретар, и министърът обяви, че тя е моторът за създаването на тази толкова необходима на обществото организация и я предлага за неин изпълнителен директор, тя погледна към него, а след наздравиците го приближи.
– Сестра ми каза, че си ме търсил.
– Нуждаех се от съвет.
– Нямаш нужда от съвети.
– Не знам как успях.
– Аз знам.
В очите й светна искра, която затъмни блясъка на пиърсинга, главата му се замая и му се стори, че пропада в космоса, дори се престраши и отвори уста да є предложи да седнат някъде да обсъдят по-нататъшните си действия, защото няма с кого да си каже две думи за експеримента, който за него е мечта в далечината. Жена му върви като домашен любимец подир майстора на клозетни казанчета, децата му са доволни, че не ги следи дали са си написали домашните, и не се отделят от видеоигрите, колегите му са готови да го разкъсат на парчета от завист, ще се пръсне, ако поне не є намекне за указателната табела към магистралата, но от нищото изникна състудентът. Прегърна я през рамото и я поведе към групата около министъра и май стана по-добре, вече чувстваше, че тя не е само пътеуказател към мечтата му и ще имат и други възможности да останат сами, а Съюзът бързо се разрасна в национално движение.
Приеха предложението му да създадат и две фондации, и се чуваха гласове организацията да прерасне в политическа партия, но на него му беше достатъчно, че издейства официалните документи в министерството да се пишат от дясно наляво от секретарки левачки, и хората осъзнаваха, че векове наред са пренебрегвали, подценявали, осмивали леворъките си сънародници. В Съюза влизаха нови и нови членове и той прие предложението на двамата ученици до прозореца да поръчат шапки и тениски с отпечатан върху тях надпис ЛЕВЧО СЪМ!, направиха значки със същото лого и банери за делегатите на Общонародния събор, на който щяха да формулират правата на лявопишещите и лявохвърлящите топка, врагът обаче не спеше. Десничарите раздадоха тениски с нарисувана огромна химикалка и под нея със зелени букви: НА-ДЯС-НО! Вечер разполагаха тонколони пред централата на Съюза и площадът ехтеше от станалата хит песен „Вдясно от леваците!”, заплашваха с гражданско неподчинение и организираха шествия в защита на мнозинството, на които носеха лозунги „Праведните седят отдясно на Бог – четете Библията!”, а коварството им не познаваше граници.
Един ден секретарката влетя в стаята му паникьосана, станал инцидент, по-скоро събитие, още по-скоро – катастрофа и то с един от най-добрите му ученици, онзи, който седи до прозореца в клас. Момчето отишло в болницата да види любимата си леля, която лежала в реанимацията след автомобилна катастрофа, но на вратата го спряла някаква сестра, с куче тук не се влизало, ама какво куче учудило се момчето. А сестрата се развикала: казах ли, че животни тук не пускаме, това е стерилна зала! Представяте ли си? Сигурно е била десничарка, защото видяла, че вашият ученик носи в лявата си ръка съвсем малък пекинез, колкото недохранена котка, а той се опитвал да є обясни, че няма нищо нередно, това е живо същество, но от реанимацията излязла още една сестра и двете започнали да го кълнат, наричали го, моля ви се, нахалник и крещели да се маха веднага от болницата. Дошъл и дежурният лекар и се присъединил към тях с още по-обидни изрази, знаете ги как говорят мъжете, но вашият ученик е възпитано момче и продължил да обяснява, че пекинезът е като продължение на ръката му, част от него, но сестрите и докторът не щели да го слушат и повикали двама санитари, също десноръки, и те го избутали навън. Сега момчето стои безпомощно на тротоара и сълзи текат от учите му от мъка, че не му разрешават да успокои любимата си леля, пострадала толкова жестоко от катастрофата, и не знае какво да прави. Сетил се само да є позвъни на нея и й разказал как се отнесли с него, а той вече вдигаше слушалката на телефона. Размени няколко думи с председателя на Съюза на леваците, председателят се обади на началника на службата за сигурност, той препрати сигнала до министъра на здравеопазването и след десет минути секретарката му докладва, че несправедливостта е поправена, сестрите, лекарят и санитарите са се извинили на момчето и то вече седи на леглото до любимата си леля с продължението на ръката си в скута й – бяха овладели демагогията изтънко десноръките.
И как не, след хилядолетия практика, а отначало уж невинно – нека поне личните си писма да пишем от ляво надясно, но той вече знаеше, ако не смажеш главата на змията на секундата, тя ще те клъвне и няма противоотрова, затова щом партията на леваците спечели предсрочните избори, той се озова, някак без сам да се усети, още първия ден на трибуната в Народното събрание и разясняваше проекта за закон, за който мечтаеше още от времето, когато в главата му се блъскаше въпросът: мечта или блян, мечта или измислица, мечта или глупост – писането от ляво надясно е вредно и противодържавно. Трябва да се постави в категорията на престъпленията, извършени с особена наглост, безочие и жестокост с присъда лишаване от свобода до живот, без право на обжалване, а пред очите му плуваше мечтата с цвят на царевична коса и златна точка на ноздрата, друго е да види своята мечта-мисия и не само да я види, а вечерта на коктейла да я измъкне от прегръдките на зажаднелия за танци състудент, който вече беше министър. И от наставленията на министъра, който вече беше председател на Световния съюз на леваците, левичарите, леворъките и всички лявообидени. И от обясненията на сестричката, която беше завинтила още една игла в езика си, откъде било най-добре да се наблюдава как Антарктида се приближава към Австралия.
Искрата в очите й затъмни блясъка на златната топлийка на носа й, той изпи четвърта чаша шампанско и събра кураж да измънка, че управителят на хотела, където преди месец празнуваха първата си победа, му е приятел и ще им осигури най-луксозния апартамент – може да лапне дъвка и да надува балонче, докато се спука, или да заговори в микрофона на рамото, или да изтичат при разбеснелия се на дансинга министър, но тя му подава смартфона си да се обади за такси и в колата той є шепне, че иска да прекара остатъка от своя живот в прегръдките на мечтата си, а на сутринта, като отвори очи, видя, че апартаментът е наистина луксозен.
През огромен прозорец с тюлени пердета прониква светлината на града и гали две бели кресла до бяла масичка със стъклен плот, зад нея на стената е закачено огледало в цял ръст и същата масичка под него, но по-малка и с небрежно нахвърляни отгоре є цветя от дизайнер с вкус. Насреща блести правоъгълникът на телевизор колкото дъската в класната стая, бяла табуретка е поставена така, че да задържа плъзгащата се врата към балкона отворена, а откъм банята се чува как шурти водата от душа, сигурно тялото на Зеленоглавката свети от пяната на шампоана, ама каква Зеленоглавка! Тя е Кафяво-Зеленоглавка и косата й го гъделичкаше по носа, когато я целуваше в таксито и балончетото в устата й лепнеше за езика му , а в стаята съблече официалната си рокля и се откриха форми, каквито не си беше представял и в най-разюзданите си мисли на човек с недостижима мечта, която се оказа не само достижима, но и с мерки на манекенка, а когато лежаха в огромното легло, след първия взрив в гърдите им, в главата му нахлу вчерашният ден и той я попита дали народните представители ще одобрят проекта.
След изказването му десничарите веднага започнаха да се хилят по коридорите, че предлага левашки закон, а техните хора му стискаха ръката: браво!, браво!, ама като дойде време да гласуват, пръстът им натискаше другото копче и после – ама как стана!, а тя се извърна към него и прехвърли бедрото си върху корема му, да не говорят за вчера. Нито за онзиден. Утре животът ще продължи в същия ритъм, победите ще се редят една след друга, но сега е тяхната нощ и в ръцете му се чувства като в щъркелово гнездо, където тя ще снесе три яйца, но няма да изхвърлят третото, както щъркелите, защото не можели да изхранят три щъркелчета. Двамата ще прелитат заедно и на север, и на юг с ятото си от безброй излюпени яйца, но това са фантазии, разбира се, родени в романтична нощ след няколко чаши шампанско, те имат още толкова неща да свършат, преди да губят време с яйца и прелети, затова да плъзга длани по гърдите й, а той усещаше как зърната им отново набъбват, и шепнеше, че няма да хвърлят яйца от щъркелово гнездо. Тя не е някаква проста щъркелка, на която в главата й се върти само как ще мъти яйца, тя е Кафяво-Зеленоглавка с мечта-мисия и наистина ги чака много работа, но докато обяснявал закона от трибуната, я видял на последната банка и от изненада едва не объркал речта си, ами тя за първи път не надувала балончета!
Тогава разбрал, че тя е самата му мечта и ще й разкаже как му се мяркала в далечината съвсем не като някаква измислица или глупост и долавял аромата й, но не си помислял, че мечтата му има мамулеста коса на ситни къдри, изпод които блестят главичката на златна топлийка в лявата ноздра и очи, които го подканват да опита с език вкуса на устните й, за да е сигурен, че не сънува и наистина държи в прегръдките си правата на половината човечество. И на следващото заседание ще предложи закон Светият синод да промени канона и праведните на земята да не седят на онзи свят само отдясно на Бог, но и отляво и… а тя затвори устата му с целувка и го опари с дъха си, да оставят думите за сутринта, сега имат да наваксват много, а пиърсинга ще го махне и не само защото не й отива вече да прилича на тийнейджърка. От известно време изпитва някакво безпокойство, устремът им към правата на левичарите беше шеметен, вчера обаче, докато го гледаше на трибуната, през ума й мина, че и тя започна като десничарка и от това стремително олевичаване е възможно в десноръките да се породи дискомфорт и децата им да растат нервни и раздразнителни, дали да не забавят темпото… но този път той притисна устните си към нейните и провря коляно между бедрата й, да остави експеримента на него и да мисли за доктората си, ама това беше през нощта и защо се излежава още?
Да тича в банята, тя го чака там да се потопят във ваната и той да й шепне в ухото с кого иска да прекара живота си, а тя да държи ръката му и да плъзга дланта му по набъбналите зърна на гърдите си, в банята обаче водата шурти от душа, а блестящото от шампоан тяло го няма, да не би мечтата му да е била само мечта? Или измислица… но снощи я държеше в прегръдките си… изпитвала безпокойство… женски капризи… не, ароматът на неговата мечта-мисия изпълва стаята, и да протегне ръка, ще я докосне, а може да е излетяла през отворената врата към балкона, защото тя не е никаква водна патица с кафяво-зелено оперерение. Полетът є е на орлица и сега ще излезе да я види как му маха с крила да литва към нея, но иззвъня телефонът, да вървят по дяволите и избирателите, и колегите от парламента, ще се занимава с тях, след като с неговата Кафяво-Зеленоглавка – патица – орлица излязат от ваната, но си помисли, че може да го търсят от Световния съюз на леваците, как ли са разбрали къде е прекарал нощта?
Вдигна слушалката и в ухото му звънна гласът на отговорничката за олимпиадата по география за левичари, може ли да се качи при него? – как му се натресе тази пикла, Кафаво-зеленоглавката всеки момент ще кацне обратно върху парапета! Бързо да измисли нещо, за да я разкара, но асансьорът вече спираше на етажа и в стаята влезе сестричката, ама защо е обръснала косата си от едната страна?, и се плези да покаже, че е забила трета игла в езика си, на самия му връх, сега пък едва не му се хвърля на врата: поздравява вносителя на най-важния от времето на Търновската конституция закон и като разказва на съученичките си, че е говорила с господин учителя в спалнята му, ще се пръскат от завист. А въпросът е спешен и добре че не послуша префърцунената си кака да го търси в Народното събрание, снощи на коктейла чула как двамата се уговарят да дойдат в този хотел – ама това момиче няма ли да се измита, а тя сякаш му чете мислите.
– Сестра ми замина.
– Замина ли?
– За Букурещ.
– За Букурещ ли?
– Ще си сменя темата на доктората.
– Темата на доктората ли?
– Започва да работи за правата на нискоръстите.
– На нискоръстите ли?
– Остави тази папка за вас.
Какъв самолет, какъв Букурещ, какъв професор, какви нискоръсти!, Кафяво-Зеленоглавката – патица – орлица е метафора и тя е отишла да купи кроасани за закуска, защото не иска да ги шпионират сервитьорите от румсървиса, а той усеща мечтата си на една ръка разстояние и специалистката по конституции да тича в Аляска или в Австралия, че следобед ще й проверява домашното, но звънливият глас се втвърди, повече за никакви домашни не ще да чува, дори да я накаже да пише от ляво надясно! – виж я ти, толкова прилича на сестра си.
– Не ща да ходя в Аляска.
– Нос Добра надежда се движи към Антарктика, ще ти уредя пътуването.
– Не се дръжте с мен като с глупачка.
– Не си глупачка. Просто не си пораснала още.
– А вие не сте отворили папката.
Папка ли?, а, да, добре и какво толкова, схеми и графики, ама чакай, това са неговите данни за дисертацията є, а мечтата му мисия прошепна снощи, че не бърза да ги показва на професора си, иска двамата още и още да работят заедно по проекта и все в този хотел, ама разбира се, че никъде не е заминавала и всеки момент ще влезе в стаята с кесия с кроасани, а малката да престане с номерата си.
– И кога се връща от Букурещ ?
– Няма да се връща.
– Вицовете ти не струват.
– Папката, папката.
Какво се е хванала за тази папка, измъкнала я е от чантата на кака си и да я връща веднага, че тя само на вид изглежда хлапачка със златен пиърсинг на носа, иначе е кремък, а на това листче пише нещо: Казах на сестра ми да занесе графиките в Народното събрание, но знам, че ще отиде в хотела. Излез на балкона – защо Народното събрание, защо балкон, защо Букурещ, тя забрави ли за Светия синод?, а малката се е настанила в креслото, кръстосала е крак върху крак и вади пакет цигари, да пуши пред учителя си!, но той не е сухар и дори ще є налее кока-кола и сега да изчезва, ама това момиче вади втора цигара!
– Може да ме вземеш на нейното място.
Ами ако наистина е заминала…
– Аз имам идеи.
… ако безпокойството й я е подгонило към летището…
– И две приятелки.
… женско безпокойство…
– Също левачки.
… той усеща мечтата си на една ръка разстояние …
– С обръснати отляво глави.
… какво пише в бележката…
– И с по три игли в езика.
… да излезе на балкона…
– Затегнати с лява резба.
… долу са площадът с паметника…
– По това разпознаваме кои са от нашите.
… и жълтата сграда оттатък…
– И те са съгласни да заместваме сестра ми.
… с националното знаме…
– Поред.
… ето я!…
– Или трите заедно.
… но защо стана студено…
– Ще започнем борба за правата на тревата или на амфетамините.
… притъмнява…
– За правата на таблетите или на смартфоните.
… вятърът разклаща опашката на бронзовия кон…
– За правата на тату или на бодиарта.
… не, ето я там…
– За правата на джиповете или на мотоциклетите.
… под герба с двата лъва…
– За правата на киното или на мултимедията.
… изписана…
– За правата на фитнес залите или на салоните за красота.
… с големи черни букви…
– За правата на дискотеките или на пиано баровете.
… значи това е неговата мечта-мисия…
– За правата на пуканките или на чипса.
… АТАЛИС ИВАРП ОТЕИНЕНИДЕЪС…
– А бъдещето е на мултимедията.
Това какво беше?
– Ти май не включваш редовно телевизора си. Вчера показваха трейлър на Медийния фестивал.
Още една гатанка.
– Пич в бяло сако, бермуди от син дънков плат и сини маратонки крепи с дясната ръка син велосипед, лявата е пъхнал в джоба на бермудите, синя риза, връзката е светлосиня, а жилетката – тъмносиня, от горното джобче се подава синя кърпичка. А вместо глава – риба, и тя синя. Точно така, между раменете, там, където трябва да се подава шията, е кацнал син шаран със сини хриле. Отгоре тъмносин, под мустаците по-светъл, а очите огромни, опулени, жълти. И току плесне със синя опашка. А над всичко плува надпис – come to meet your media dreams!
Сега пък риба.
– Рибата символизира огромното мнозинство почитатели на мултимедията. В океана живеят петдесет пъти повече организми, отколкото на сушата.
Той ли ги е преброил?
– Така казаха в състезанието „Сто хиляди, за да не познаеш”.
Това някаква томбола ли е?
– Предаване на живо.
И защо са сини и маратонките, и бермудите, и жилетката, че и колелото?
– Синьото е цветът на екрана. Телевизорът последно поколение е мултимедия. Просто казано – интерактивна телевизия. И филми гледаш, и игри играеш, и с приятели си приказваш, и снимки пускаш. И новините научаваш на секундата, ако те интересуват новините. И пак филми. Не като вестниците.
Как отгатва мислите ми?
– Аз съм кашон последно поколение.
И кашоните ли ги произвеждат на поколения?
– Не. Просто съм кашон за телевизор с най-голям диагонал – сто и десет инча. Два метра и седемдесет и пет сантиметра, казано по селски. Не като някакви трийсетки. Или четирийсетки. В сантиметри, казано по селски.
И откъде знае толкова за телевизията?
– Преди седмица, заедно с още трима братовчеди, ни купиха за директорските кабинети на печатницата, а мен ме занесоха при управителя. Извадиха плазмата от корема ми и се насъбра цялата администрация да се прехласва, сменяш каналите без дистанционно! Само казваш коя програма искаш.
Да не би да се прехласваха и в кашона?
– Аз не хващам програми. Мен са ме проектирали есенциален.
Специален ли?
– Есенциален. Това е философия. Аристотел я е измислил. Залагат в теб основни параметри – дебелина, тегло и качество на мукавата, диагонал, цвят, надписи и така нататък, после и Господ не е в състояние да ги промени. Като новините по телевизията, съобщят ги сутринта и ги повтарят едни и същи до следващата сутрин.
Така добре ли се чувстваш?
– Нашият живот е венецът на есенциалната концепция. Произведат ли те кашон за някое поколение телевизори, такъв кашон си изгниваш на бунището. Няма начин да минеш в следващо поколение. Затова пък по-старите лактите да си хапят, пак не могат да те изпреварят.
Значи без Аристотел няма да опазиш телевизора ти да не го потрошат?
– Без философия животът губи смисъл. Хедонизмът казва: прави каквото ти е кеф и да не ти пука. На екзистенциализма му е лесно – след мен потоп. Есенциализмът обаче учи, че кашонът си е само кашон и това е много достойно.
Ти как се извъди такъв философ?
– В кабинета цялата администрация се беше разположила по креслата пред екрана и си правеше сметка, че ще се забавлява, докато свърши работното време. Телефонът обаче пропя, извикаха управителя някъде и останалите се разпиляха да се правят, че работят. А телевизора забравиха включен. И мен – опрян о стената. Два часа прескачах от канал на канал и получих информация за магистър. Шефът се върна и извика чистачките да ме свалят при останалите братовчеди, но аз вече знаех всичко за живота.
От външната страна на тротоара пръска миризма на тъга дърво с отрязани разклонения, дебели почти колкото ствола, за да не пречат на колите по улицата, но от изсъхналите рани, оставени от моторната резачка, са се изхитрили да се източат тънки клончета като забити в кората пръчки, горните се повдигат на пръсти към слънцето, долните висят обидени, че не са ги сложили по-високо да близнат и те от светлината, но и от едните, и от другите напират зелени пъпки, разтворили вече по пет, по шест, по осем листенца, бързат да се нагълтат с хемоглобина, който им се полага по рецептата на еволюцията, и да покажат какво могат и как добре ще го направят, опитват се да вирят глави дори там, където обидените клони се хващат за вятъра и се мъчат да ги изтръскат на плочите, не са умрели те за милостинята на еволюцията, а на един от тях се цупят няколко миналогодишни листа с цвят на разредено кафе с мляко, увиснали като пране на простор в напуснат дом и само от време на време, когато ветрец опита да се промъкне между тях, се разсънват и поучават разтворените пъпки колко по-топло е било миналото лято, колко по-ароматен е бил дъждът, колко по-ярко е светело слънцето и по-синя е била луната, колко по-свеж въздух са дишали, колко по-задружно са живели, как зелените пъпки трябва да се пазят от грешки и как те са избегнали същите грешки, като са се поклащали точно по стъпките на бащите и дядовците си, младите не трябва да се веят извън тези стъпки, колкото и да ги съблазнява вятърът, за да стигнат до тяхното положение на мъдри изсушени листа с цвят на разредено кафе с мляко и съзнанието, че са живели за добруването на дървото си, на дърветата по целия тротоар, на дърветата в парка отсреща, на дърветата в цялата страна, на целия дървесен вид на планетата, на Луната, в Космоса и отвъд него, а напъпилите листенцата си гълтат хемоглобин, стават все повече и по-едри и чакат най-после да ги съблазнява вятърът и аз не мога да се отърва от мисълта, че говоря на децата си.
А в града скитат глутници от подивели кучета, ама не някакви кльощави помияри, дето побягват само да се наведеш уж да вземеш камък да го запратиш по тях, не, това са расови екземпляри, които са ги гледали в къщи и апартаменти и са ги обичали като най-добри приятели, почти като роднини, водели са ги на ветеринар, хранели са ги с пържоли и шунка, мама ги е разхождала в градината, къпела ги е и е решела козината им, вечер са сядали до татко с глава на коляното му, а дечурлигата са ги целували по муцуната, но нещастието на расовите кучета е, че живеят по-дълго от амбициите на стопаните си и когато мама и татко решат да търсят нов живот за дечурлигата, на домашните любимци им остава глутницата, където няма гребен, няма коляно, няма целувки, затова пък не се страхуват от хората и обикалят града да показват жълти зъби и не само да ги показват, а синът все ми правеше забележки да не съм наричал Джони с това селско име Дончо, Джони е чистокръвен доберман, татко, с паспорт за произход и награди в рода му, но един ден се съгласи най-после с жена си, че и заради най-добрия приятел, и заради най-близкия роднина нямаш право да проваляш бъдещето на децата си, а след паспортната проверка на летището ми повтори за кой ли път: и добре да се грижиш за Джони, той ни е най-близкият приятел! – и аз всяка сутрин го извеждах на двора, и вечер, а той порасна едър и буен, понякога си лежи на тротоара пред блока и само мърда уши, а аз отпускам успокоен каишката му, завързал съм я за лявата си китка да не гони котки и гълъби, но той внезапно хуква подир колата, която профучава по улицата, и аз подтичвам след него, въпреки подаграта, два-три пъти дори се овъргалях в снега, зимата се случи мразовита, пътеките между сградите бяха замръзнали, фучаха виелици, затова синът, като дойде да прекараме заедно седемдесетия ми рожден ден, каза, че Джони ми създава главоболия, затова е уредил да ми купи гарсониера, а парите от продажбата на апартамента щели да стигнат за първия семестър в университета за големия син, и остави Дончо в Западния парк – да си тича свободно между дърветата, тате – макар че какво е виновен Дончо, че кучетата живеят по-дълго от стремежа на хората за по-добър стандарт, но той все пак намерил пътя до дома, новите собственици обаче не знаеха къде съм се преместил, а на мен ми се стори един следобед, че го мярнах в глутница от някогашни най-добри приятели с жълти зъби, а между тях и няколко изпусталяли песа с увиснали опашки, и те предишни любимци на мамита и татковци, и когато за седемдесет и петия ми рожден ден синът ми изпрати маратонки за чудо и приказ – този път не успя да дойде, момчетата му започвали свой бизнес и трябвало да им помага – аз вече трудно изкачвах стъпалата до четвъртия етаж, затова пък сега обувам маратонките, хващам патериците и слизам пред блока, всеки момент ще мине глутницата и Дончо ми е запазил място в нея, а вие не се безпокойте, аз ви пазя мястото.
Голямата литература е голяма работа и големите народи, затова са големи, защото имат голяма литература, макар че може и да са съвсем малки народи и това кара писатели като мене да дават своята дан в строежа на голямата ни литература, колкото и да е малък народът ни, защото дълг на всеки творец е да посвети големия си талант, който Господ е посял в неголямото му тяло, накъде към петдесет и четири килограма, ама без дрехите, на изкуството си и дори книгите ми да не станат върха, ще се вградят във фундамента, върху който ще се издига кулата на нашата голяма литература и нищо че сме малък народ. И като слязох в хранилището на Народната библиотека, още същия ден, когато ме назначиха за директор се спрях между стелажите с отпечатани книги от преди повече от сто и петдесет години, та досега – гледай ти!, гробница с хиляди томове, а кой е чувал сега за авторите им, кого от тях помнят, изобщо, интересува ли се вече някой от книги и автори, значи и мен това ме чака, всичките ни писатели това ги чака, а колко дълги са стелажите, не с метри, с километри да ги мериш – и в този момент ми дойде откровението: всяка монета има две страни и ако продължаваме с тези темпове, литература ни ще изскочи от хранилището на Народната библиотека, ще се удължава и удължава и скоро ще обиколи екватора. Ние сме трудолюбиви и упорити и може някой ден литературата ни да стигне до Луната, че и по-далече и ще я нарекат космическа литература, но да не избързваме, сега важното е, че ако градим не голяма, а дълга литература и моите книги няма да ги хвърлят в мазето да подпират кулата на уж голямата ни литература, нищо че сме малък народ, а ще ги редят по стелажите на дългата ни литературата, протегнала се напред като стоножка с хиляда крака. Със сто хиляди крака, с безброй крака!, а аз ще пиша по една книга на месец, не, по две на месец, по десет, по безброй книги на месец и стоножката с опашка в хранилището на Народната библиотека ще усуче екватора – на първо време – и ще доказвам чрез моя труд, че ако литературата на малкия народ няма сила да се превърне в голяма литература – как да градиш, когато материалът не стига? – може да стане дълга литература. Дългата литература не се нуждае от многобройно население, а от труженици, които да добавят всеки месец, всеки ден, всеки час по един сегмент в тялото от нагъната хартия с корици на стоножката и аз може да не стана най-големият, но сигурно ще бъда най-дългият писател, от единия край на екватора до другия, а после до Луната и чрез дългата си литература ще помогна малкият ни народ да се превърне в дълъг народ, което нищо чудно да се окаже по-важно от голям народ, нали така?
Emil Krastev 