За­дъл­жи­тел­но е да се сме­еш

placenta-www

За­дължи­тел­но е да се сме­еш по един час на ден, каз­ват прак­ти­ку­ва­щи­те йога, за да имаш нас­т­ро­е­ние за жи­вот, и ка­то чух, че ве­че се съз­да­ват и цен­т­ро­ве на сме­ха, це­ли­ят се раз­т­ре­пе­рих, пред­с­та­вя­те ли си във все­ки квар­тал цен­тър на сме­ха, във все­ки блок, на все­ки етаж! Спо­ред ме­не тряб­вада бъ­дат не­го­ле­ми за­ли със сто­ло­ве ка­то в са­мо­ле­ти­те. По сре­да­та един по-ви­сок за во­де­щия, кой­то го­во­ри не­що ве­се­ло и се за­ли­ва в та­къв смях, че ду­ми­те му не се раз­би­рат, но то­ва не пре­чи на ос­та­на­ли­те. Те гле­дат щас­т­ли­ви­те съл­зи по бу­зи­те му, ли­ца­та им по­чер­ве­ня­ват, гър­ла­та им се сви­ват в спаз­ма­ти­чен ки­кот и из­ли­зат на ули­ца­та. Ръ­ку­ват се и се сме­ят, се­дят в ка­фе­не­то и се сме­ят, ча­кат за вес­т­ник и се сме­ят, раз­хож­дат ку­­че­та­та си и се сме­ят, блъс­кат се в трам­вая и се сме­ят, ка­рат се с про­да­вач­ка­та и се сме­ят, обиж­дат се и се сме­ят, на­ла­гат се с юм­ру­ци и се сме­ят, лъ­жат се и се сме­ят, из­не­ве­ря­ват си и се сме­ят, пре­да­ват се и се сме­ят, уби­ват се и се сме­ят. От кол­ко вре­ме се­дя на про­зо­ре­ца и ги ча­кам да се появят по тро­тоа­ра да из­ти­чам и аз при тях, да се смея и кикотя и съл­зи да текат по бузите ми и кой­то каз­ва, че ни иде да лег­нем на па­ва­жа и да не ста­нем, да му сма­жат гла­­ва­та ка­то на усой­ни­ца!exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

Реклами

Неблагодарни са хората

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Неблагодарни са хората, и съседите са неблагодарни, и приятелите, и децата и жена ти са неблагодарни, и роднините, колегите по контейнер пък са най-неблагодарни, но ти и тази неблагодарност щеше да изгладуваш, ако не те беше клъцнало това, което най-малко очакваше – неблагодарни са и животните и не някакви скакалци или алигатори, а най-близкият приятел на човека и когато го разбереш, стрела те пробожда в сърцето и го върти като бройлер на един от трите шиша и устата ти се пълни със слюнки, стомахът се свива, главата се замайва от аромата на електрическата пещ със стъкло отпред хората да гледат, че на шишовете са нанизани наистина бройлери, а не одрани котки и мазнината капе в тавата отдолу, уханието на печено пиле пълни улицата.

Подаваш пет лева на някогашния колега и сегашен притежател на електрическа пещ с бройлери и той измъква един от шиша, с премерени движения го обвива в амбалажна хартия и ти го пъха в ръцете, ти отлепяш със зъби препечената кожичка, гризеш бутчето, дъвчеш крилцата, осмукваш пръсти и захапваш бялото месо, но си толкова глупав, че изхвърляш костите, и трътката изхвърляш, и амбалажната хартия, а с нея и аромата на печено пиле, но е най-добре да не фантазираш невъзможни неща, като да тичаш по-бързо от светлината или да се разхождаш по дъното на морето, или да се тъпчеш с бройлер на шиш.

По-важно е да мислиш за неблагодарността на сегашните си колеги по контейнер, защото ти откриваш в боклука пропита с мазнина на печено пиле амбалажна хартия и вместо да пропълзиш зад ъгъла да си я осмучеш сам им правиш знаци да идват, те се изсипват наоколо, ровят в контейнера, пъхат се до кръста в него, скачат вътре, издърпват от ръката ти хартията със замайваща миризма и те изблъскват да си търсиш по другите контейнери мазни вестници, нали знаеш да четеш бе!

Ти знаеш да четеш.

Някога си чел вестници.

Възможно е и книги да си чел.

Това ти помага да си спомниш времето, което си пропилял в четене, и стигаш до прозрението, което идва, след като не си хапнал нищо четири дни, също като при медитирането на йогите или при ортодоксалните християни по време на Велики пости – тичай на площада и постилай палтото на земята! – и ти коленичиш върху него, наместваш отстрани кутията от детски обувки и се отпускаш напред, почти опираш чело в плочите и порасналата до раменете коса се премята напред и скрива лицето ти, няма начин поне един да не хвърли бяла или в краен случай жълта монета в протегната ти ръка с обърната нагоре длан.

Неблагодарността на хората обаче те рита в лицето със забързаните черни ботушки, прилепнали към глезените като чорапи и съвсем тесни дънки, със светлия панталон с изгладени ръбове и сандали, с бежовото сабо с висок ток на боси крака, с широки крачоли, повлачили се по земята над гуменки като терлици, не са благодарни хората и не спират, ама ти не напразно си чел вестници, че и книги си чел много преди някогашният колега да извади електрическата пещ пред входа на блока, където и ти живееше, когато живееше в блок и се сещаш, че може да ти помогне най-добрият приятел на човека, който от месец се влачи подире ти, да му хвърлиш парче от омазаната хартия, с която обядваш, нали приятел в нужда се познава.

Голям е колкото едра котка, затова го вземаш под мишница и бързаш към площада, макар че хората са неблагодарни, но какво им е виновно помиярчето, на което му се броят ребрата под почти прозрачната кожа, козината на гърба му е опадала на петна, покрити със струпеи, опашката му се влачи като откъсната и зашита обратно на две, на три и чак ушите му са се съсухрили като есенни листа от подражаване на йоги и ортодоксални християни, как няма някой да подхвърли някоя пара в кутията да се нахрани най-добрият приятел на човека, колкото и да са неблагодарни хората.

Неблагодарността на хората обаче е по-голяма и от скоростта на светлината и не ги интересува най-добрият им приятел, а може би не го забелязват, понеже на него не му стигат силите да изджавка, и днес ли ще вечерят омазан вестник?, но два женски крака с джувки на обувките, които стърчат под раирана пола, спират отстрани, а ти повдигаш поглед без да отмахваш косата си, да не би полата да се окаже бивша колежка, виждаш я как бърка в чантата си и едва не изджавкваш от радост, неблагодарни са хората, но не всички и да си гледат работата и йогите, и християните, утре няма да търсиш омазана амбалажна хартия по контейнерите.

Полата вади ръка от чантата си, но вместо бяла или поне жълта монета изтръсква няколко гранули изкуствена кучешка храна, същата, каквато ти купуваше за твоето куче, когато имаше куче, а най-добрият приятел мръдва едното си ухо сякаш не вярва, че гранулите са истински и за секунда ги глътва, забравил, че и ти си човек и на тебе той също ти е най-добрият приятел, а на другия ден раираната пола пак спира при вас и този път ти си се приготвил да не изпуснеш своя пай, но приятелят се изправя светкавично и налапва кафявите топчета още във въздуха.

И на следващия ден така, и на по-следващия, и на по-по-следващия и виждаш как ушите на най-добрия приятел се изправят, струпеите по гърба му падат, козината му израства и покрива петната, ребрата му вече не прозират, маха опашка и джавка, щом се покаже раираната пола да не би да опразни шепата си пред друго проснато върху плочите палто, но тя винаги спира при вас и го гледа умилена как дъвче кучешката храна сякаш да се увери, че като се обърне да си върви някой няма да грабне гранулите изпод носа му, а те съдържат протеини, както беше чел някога по кутиите с кучешка храна, когато май имаше куче.

Най-добрият приятел, колкото едра котка заглажда косъма и джафкането му вече се чува от другия край на площада, ушите му стърчат и гледа наперено, а на теб ребрата ти щръкват, косата ти оредява и на темето ти се отваря рана, която се покрива със струпей, нямаш сили да изхленчиш за някоя стотинка и си намразил и йогите, и ортодоксалните християни, а в главата ти се завърта мисълта, че най-добрият приятел на човека, затова е най-добър приятел, защото е готов на всичко за стопанина си.

И виждаш как минувачите спират, колкото и да са неблагодарни, а ти отлепяш със зъби препечената кожа, гризеш бутовете, дъвчеш крилцата – приятелите на човека имат ли крилца? – осмукваш пръсти, захапваш месото и не си толкова глупав да изхвърляш костите и струпеят на темето ти се обелва, ушите ти щръкват и гласът ти укрепва… но помиярчето ти е правило компания цял месец, докато търсеше и понякога намираше в контейнерите омазана амбалажна хартия, затова само го изритваш да се пръждосва и повече да ни си помисля за храна с протеини, защото хората са неблагодарни, но не всички.

Утре раираната рокля ще спре пред преметнатата ти над очите коса на плочите и ще бръкне в чантата си, ти ще джафнеш, ще се надигнеш на задните си крака, ще помахаш с опашка, зашита на две, на три, ще се завъртиш да види, че козината на гърба ти е опадала на петна и тя ще изсипе от кафявите гранули, а ти ще ги изгълташ още във въздуха да не те изпревари някой от съседните разстлани палта по тротоара и ще близнеш дланта й, нали най-верните приятели на хората не хапят ръката, която им подхвърля кучешка храна, и са им благодарни.exlibris-www

Да се свле­­чеш до дъ­­но­­то

siankata-wwwtДа се свле­­чеш до дъ­­но­­то, си има и доб­­­ри стра­­ни, за­­що­­то от­­­там ко­­я­­то и по­­со­­ка да хва­­неш, все е към по-доб­­­ро или по-мал­­­ко ло­­шо, как­­­то от Се­­вер­­­ния по­­люс всич­­­ки по­­со­­ки по­­е­­мат на юг, а от Юж­­­ния – на се­­вер, зна­­чи по­­лю­­си­­те със се­­дем­­­де­­сет­г­ра­­ду­­со­­вия си студ са мяс­­­то­­то, от ко­­е­­то по-на­­до­­лу ня­­ма къ­­де, и ти иде да хук­­­неш по ули­­ци­­те и да ви­­каш – щас­­т­­­лив съм!, сво­­бо­­ден съм!, влю­­бен съм!, бо­­гат съм!, го­­ля­­ма ра­­бо­­та съм!, бог съм!, но е дос­­­та­­тъч­­­но да пог­­­лед­­­неш как стрел­­­ка­­та на ком­­­па­­са се вър­­­ти ка­­то по­­щу­­ря­­ла на по­­лю­­са, заб­­­ра­­ви­­ла къ­­де е се­­вер, къ­­де е юг или ре­­ши­­ла, че нав­­­ся­­къ­­де е се­­вер и юг, и сър­­­це­­то ти се от­­­пус­­­ка – я сти­­га си кряс­­­кал по ули­­ци­­те, а си стя­­гай ра­­ни­­ца­­та, за­­що­­то и от Се­­вер­­­ни­­ят по­­люс, и от Юж­­­ния из­­­бо­­рът на по­­со­­ки­­те е без­­к­­­ра­­ен и тряб­­­ва са­­мо да кра­­чиш, да кра­­чиш и лед­­­ни­­ци­­те ос­­­та­­ват на­­зад и нав­­­ли­­заш сред ябъл­­­ко­­ви, че­­ре­­шо­­ви, пор­­­то­­ка­­ло­­ви дръв­­­че­­та, пал­­­ми, ле­­щак и за­­хар­­­на тръс­­­ти­­ка, ро­зи и ор­­­хи­­деи и се­­дем­­­де­­сет­г­ра­­ду­­со­­ви­­ят студ се прев­­­ръ­­ща в спо­­мен да те рад­­­ват още по-сил­­­но мо­­ре­­то и за­­ле­­зи­­те и ти се ще да ви­­каш – гос­­­под съм, ама то­­зи път друг гос­­­под!, но тък­­­мо да си от­­­во­­риш ус­­­та­­та, за­­бе­­ляз­­­ваш, че вмес­­­то в го­­ра от ябъл­­­ки и пал­­­ми пъл­­­зиш пак сред поз­­­на­­ти­­те от тол­­­ко­­ва по­­ко­­ле­­ния ка­­мъ­­на­­ци без во­­да и стрък­­­че тре­­ва и раз­­­би­­раш, че без­­к­­­рай­­но мно­­го­­то по­­со­­ки са би­­ли ни­­как­­­ва по­­со­­ка, и ти иде пак да ти­­чаш по ули­­ца­­та да ви­­каш зас­­­мян цик­­­лоф­­­ре­­нич­­­но – има спра­­вед­­­ли­­вост!, но се смък­­­ваш до дъ­­но­­то да зъз­­­неш в кос­­­ми­­чес­­­кия студ и в гла­­ва­­та ти ми­­га чер­­­на ис­­к­­­ра – ня­­ма ли да се стоп­­­лиш мал­­­ко, ако стис­­­неш по­­люс­­­ния ком­­­пас за гу­­ша­­та, та стрел­­­ка­­та му да спре да се вър­­­ти ка­­то по­­бър­­­ка­­на и да ти по­­ка­­же са­­мо две по­­со­­ки ка­­то все­­ки нор­­­ма­­лен ком­­­пас с на­­деж­­­да­­та, че ако пак сбър­­­каш, пак ще опи­­таш, но чер­­­на­­та ис­­к­­­ра за­­ек­­­ва с чер­­­на свет­­­ли­­на – ка­­то се пре­с­­т­­­ра­­шиш най-пос­­­ле, да не се ока­­же, че стрел­ка­та на ком­­­па­­са е из­­с­­­ко­­чи­­ла от ос­­­та си от щу­­ро­­то вър­­­те­­не и да ти ос­­­та­­ва са­­мо да ти­­чаш по ули­­ца­­та и да ви­­каш – има ли ком­­­па­­си, ко­­и­­то не се раз­­­ва­­лят? – абе, как­­­во да ис­­­каш от чер­­­на ис­­к­­­ра…exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

 

Да не се връщам с пушката!

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

– Да не се връщам с пушката!

Не съм го виждал друг път на пазара, явно и той не ме познава, инак досега да се е напикал.

– Искам три сладки пъпеша.

Спрял съм джипа до тротоара с включен двигател, Вероника съм я настанил на кормилото да държи скоростите на втора и щом седна вътре, ще даде пълна газ.

– Разбра ли ме? Три сладки пъпеша.

Взема един пъпеш, стиска го с две ръце, вдига го към ухото си, като че е часовник да чуе дали цъка и клати глава – сладък пъпеш! – и му личи, че не ме познава, а сутринта стринка се обади, че ще се отбият у нас, ама чичо не помни ли, че ме изпрати да се оправя с Пикльото!, но не съм луд да обяснявам, че съм зает, от четири месеца я моля да го доведе.

– Да са сладки. Щото, ако на чичо не са му сладки, трябва да се връщам тука с пушката.

Рови в купчината, маха горните, измъква един от втория ред, замисля се за секунда, оставя го настрани и вади два изпод сергията, а аз знам, че има нещо скрито за приятели, защото от малък се опитвам да им хвана цаката на пъпешите и ги знам наизуст – едни са жълти, пипонести, гладки, други с изпъкнали по кората резени, очертани от зелени линии, има и без линии, има кръгли като топки, има едни сивкави, грапави. От някои се носи аромат на градина, други миришат на чукан, абе какви ли ги няма и аз все ги душа, стискам, претеглям ги на ръка, галя ги с длан, драскам с нокът, опитвам се да изчовъркам дупчица да надникна през нея, близвам кората, залепям ухо за нея да чуя цъкат ли вътре, а мечтата ми е с един поглед да познавам кои от цялата камара са зрели и сладки, кои са ги оставили за будалите. И все като ги разрежем вкъщи, се оказват блудкави и зелени, ако отхапеш, веднага плюеш, но по-често никой не ги поглежда, а Вероника, дето се мотае из стаите от две години, знае само да се киска – пак тиква си донесъл!, но аз продължавам да обикалям пазарите да избирам пъпеши. Когато чакам чичо, обаче не рискувам, предупреждавам продавачите, че ако не ми дадат сладки пъпеши, ще се върна с пушката и получавам най-добрите, а днес вече закъснявам.

– Добре. Тегли ги. И да не се връщам с пушката, нали?

Скачам в джипа и викам на Вероника да хвърчи към вилата, там да си грабва ферарито и да се пръждосва, а у дома да пъха пъпешите във фризера, че чичо не ги яде топли и ако не са сладки като пристигаме, веднага давам инструкции на момчетата. Всичките са печени, разбират от половин дума и на Пикльото няма да му мине през ума друг път да отказва, а довечера стринка ще смуче пъпеша, ще ахка как точно такива е яла в младостта си, когато Татето е бил пазач на бостани, ха-ха!, и чичо ще се усмихва добродушно, той е такъв човек, добродушен. Съветникът му по едно време беше решил да изтрият тази част от биографията му, но той не се съгласи, нека знаят всички откъде е тръгнал, така ще ги е страх повече, а като изяде и втория пъпеш довечера и премлясне – какви пъпеши имаше едно време!, – на Бильо Оченцата сме му клъцнали вратлето. И точно сега не е време Вероника да ме занимава с тоалетите си, още сутринта я инструктирах да навлича първото, което извади от гардероба си колкото двустаен апартамент, чичо не обръща внимание на парцали, ама тя – не!, излиза ли се на глава с жена? Включвам за секунда джи­е­се­ма да изпреваря въпроса є диамантите ли да си сложи или перлите – още не съм свършил работата!, но тя крещи по-истерично и от мене – пъпешите не са сладки! – ето сега на онзи хитрец му се стъжни светът! Казвам на помощника да поеме за малко командването и залягам върху газта на мерцедеса, джипът фучи като ракета и другите коли се крият в миша дупка само като чуят моторът да реве отдалече, но до сергията и при съвсем чист път има десетина минути, затова грабвам помпата и ритам сергията:

– Аз казах ли ти да ми дадеш три сладки пъпеша? Ама сладки!

Гледа ме опулен и не мръдва, а трябва да търси пъпеши, заслужава наистина да му гръмна ушите.

– И казах ли ти, че ако не са сладки, ще дойда с пушката?

Опирам дулото в носа му и го натискам да вдигне глава, да не би да е човек на Бильо Оченцата?, но не, Бильо няма да вземе чак такава отрепка, този всеки момент ще се напикае наистина, на мене обаче не ми трябват мокрите му гащи, а три сладки пъпеша.

– Вади пъпешите и внимавай. Пушката ги познава по миризмата и ако не са сладки, сама гърми.

Опитва се да каже нещо, но от устата му излиза само мучене, а до началото на акцията остават петнайсет минути, този чукан ще ме накара да стрелям в сергията и да я направя на компот! и за негов късмет се обажда жена му – тя щяла да ги избере, те били производители и ги познавала по-добре. Добре че са жените, ако не беше любовницата на Бильо Оченцата да ми донесе две пликчета от тайната му доставка, щях ли да се старая сега с надежда да убедя чичо тази вечер?

– Давай ги!

Селянката е разбрала, че няма майтап, вдига бързо един и ми го пъха под носа, ето това е сладък пъпеш, да не гледам, че няма вид, а той наистина прилича на топка за ръгби със зелени лишеи от едната страна, никога не бих го помислил за зрял и сладък, но вече трябваше да съм на позиция – защо не се научих да избирам пъпеши! – и хайде обратно в джипа и Вероника да кара ферарито със сто и шейсет и да ме чака на завоя преди вилата, нали затова съм й го купил, и после да тича с пъпешите към фризера. Давам знак на момчетата да влизаме, Пикльото повече няма да се прави на голям, когато при него дойдат двама от нашите, и вече съм готов да литна към къщи, но джиесемът отново звъни и този път го включвам веднага, знаех си аз!, а чичо ще пристигне след по-малко от половин час. Дали да не се оправдая с продавача, измамник като всички търговци, а и с честно лице, всички търговци имат честни лица и са измамници, как да не се подлъжеш, но такива на чичо не минават. Като бях малък, толкова време ме учи как да познавам пъпешите и преди години се изсилих, че съм станал експерт, оттогава всеки път го посрещам вкъщи с най-сладките пъпеши и се хваля, че сам съм ги избрал и чичо клати глава, ще напреднеш, момче, а сега ще реши, че другият му племенник е по-способен, винаги му поднася най-сладките пъпеши и май е време да го направи помощ­ник. И Бильо Оченцата повече няма да ме прегръща – братовчед, така, братовчед, онака, а ще ми звъни през половин час – докладвай!, ама не, тези честни измамници няма да ме мамят повече и блъскам с джипа сергията и с първия изстрел просвам производителя, преди да се е напикал. Иззад купчината с пъпеши се показва жена му и ха да викне, че е производителка, но бързо глътва втория куршум – аз предупредих ли ги, че ще се върна с пушката!, – грабвам първите три, които ми попадат пред очите, натискам газта и успявам да се прибера преди охраната на чичо да е оградила къщата, а краката ми треперят, какво ще стане, като сложа на масата зелените пъпе­ши? Още не знам, че съм избрал трите най-сладки пъпеша на света, чичо ще гълта парче след парче, ще клати глава, ще вдига изненадан вежди, ще поглежда стринка и пак ще клати глава – виж го ти Енчо Кляпата, а стринка ще си облизва пръстите и ще премлясва, не е яла толкова сладки пъпеши и от бостаните на Татето и, разбира се, че ще вземе Енчо за помощник, Бильо никога не ги е посрещал с толкова сладки пъпеши. После цяла нощ ще се въртя в леглото и Вероника ще мърмори да мирясам, работата е опечена, но и през ум няма да й минава, че не ме хваща сън, защото накрая съм открил на­чина да познавам пъпешите и на утре ден ще отида на пазара при сергията с дините, ще застрелям продавачите и ще взема три ди­ни. На обед Вероника ще плюе семки върху вестник, ще си тъпче отново и отново устата с яркочервени и немислимо сладки триъгълници, пак ще плюе семки и ще се чуди как така изведнъж съм станал познавач и на пъпеши, и на дини, а аз само ще подмятам, че още нищо не е видяла и на утре ден ще отида на пазара при краставиците, ще тегля куршума на продавачите зад сергията и ще грабна три краставици, Вероника ще бърка таратор в кастрона и ще цъка – ц-ц-ц-ц!, и оттогава ще смайвам приятели и колеги, чичо и стрин­а и дори онзи скапан братовчед Бильо Очетата с майсторлъка си да избирам праскови, нектарини, сливи, ябълки, круши, марули, чесън, боб и всичко, което може да се види на пазара, само да не свършват патроните.exlibris-www

 

Пита ме щастлив ли съм

placenta-www

Пита ме щастлив ли съм и аз веднага контра – какво е щастие? – и той започва да мънка, мърльо, който търси да си чеше езика. Щастието, мой човек, е да ти се изпълняват всички желания. Точно така! Или всичко, или нищо. Какво казваш, не е възможно? Да си имаме уважението, не говорехме за възможно и невъзможно. А да ти се изпълняват желанията, има един прост начин, известен от памтивека – да пипнеш сянката на Земята. Ей, пак гракна как да станело, твоя работа! За себе си съм открил средството, и в учебниците пише, че при лунно затъмнение сянката на Земята покрива цялата Луна, значи там и последният глупак е щастлив. Разбираш, нали? Ще се видим на Луната. Хайде, че имам още толкова неща да свърша. И престани с това невъзможно, ставаш досаден, ти ме попита, аз ти отговорих… Чакай, ще ти доверя последно – не е сигурно дали и на Луната се сбъдват всички желания, но едно да е, дори да е намек за желание, малко ли е?exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

 

Влюбеният полицай…

Из книгата УЕБСАЙТ

 

korica_website_var1.inddВлюбеният полицай, особено легналият, е способен на подвизи и какво толкова, ако си професор или артист, или директор, или архитект, или собственик, или управител, важното е да си вършиш работата и да не се зазяпваш много-много малолитражка ли спира на светофара, или лимузина профучава с два пъти по-висока скорост от позволената и когато дойде самосвалът да излее бетона, кой знае защо, тъкмо това си помислих. Двама души с лопати разтеглиха купчината от тротоар до тротоар, като изсъхна я боядисаха на бели ивици и се роди легнал полицай, от онези, които уж дремят по цял ден, но само да се опита кола да мине през тях по-бързо от пешеходец, започва да я подмята и да й разбива лагерите. Сега да ги видя пияниците и наркоманите как ще надуват газта тъкмо пред детската градина – и без да се усетя, съм го казал на глас, а легналият полицай се размърда и отговори стегнато както е по устав – точно така, бай Пенчо. Дойде време да им покажа какво съм научил в Школата и да не се хилят, че се излежавам в праха, като легнал полицай, ти само почакай. На това място са се случвали какви ли не чудесии, защо да не се появи и катаджия, който няма да ти прибира десетачката, за да не ти напише акт и още на другата сутрин се убедих, че чудото е станало и ми се прииска да му стисна ръката, на него обаче ръцете му бяха заети да попълва фишове. Всеки ден заставах до входа и се радвах на невиждания феномен, дори престанах да следя кой влиза в сградата на Управлението, където откриха и детска градина за децата на служителите, а Шефа се пошегува – бай Пенчо, забравяш си портиерските задължения, но аз продължих да крача край легналия полицай. Той наблюдаваше минаващите върху него коли дали гумите им не са изтрити, или маркучите на спирачките не са се напукали, спираше ги за превишена скорост, проверяваше за алкохол и наркотици и вадеше кочана с актовете, а на мене сърцето ми пееше, тази шофьорска сган най-после ще разбере, че има ред в държавата. Шофьорската сган обаче не се предаваше и вдигна тарифата на две десетачки, на три, опита се да купи представителя на закона с обещания, че ще го боядисат в жълто, заплашваше го, че ще му изтъркат боята или ще се оплачат в Школата. Шофьорът на Шефа, като минеше над него, се изплюваше отгоре му, но той само ми намигаше, Шефа ще го изрита скоро – ама какво разбира от шефове един легнал полицай, мислех си, и ми ставаше жал за момчето. Старае се, а го тъпчат и газят, но забелязах как Шефа веднъж му кимна, като влизаше през портала и той ми се похвали – в Школата тъкмо този Шеф го е учил да притиска шофьорската сган, а когато изляха на два метра от него и легнала полицайка, започна да се пъчи. Шкембето му се наду толкова, че вече и каруца едва минаваше отгоре и когато през нощта дойдоха двама с кирки да си разчистят сметките, той наду свирката. Убийците на легнали полицаи си подвиха опашките, а той се усмихна на легналата полицайка, която не смееше да мръдне от страх, утре гледай. На следващия ден размаха палка срещу колата на Шефа и написа акт на шофьора му, Шефа се засмя – правилно, колега!, и той изгледа влюбено легналата полицайка и се изпъчи още повече, а влюбеният полицай, особено легналият, е способен на подвизи, но аз още не знаех. Затова когато пред входа спря колата на Шефа, но този без Шефа, в първия момент не обърнах внимание, а шофьорът се изхлузи от нея, изплю се, както винаги, върху легналия катаджия и направи знак с ръка. Трима здравеняци със светоотразителни жилетки слязоха от багера, който бръмчеше до отсрещния тротоар, преградиха улицата с червени пластмасови конуси и шофьорът ритна легналия полицай в ребрата. Размаха лист с печати и подписи и се изплю върху лицето му – ще сменяме тръбите на канализацията! Легналият полицай избърса плюнката от бузата си, наду шкембето си толкова, че прегради пътя като бариера и го прекъсна да докладва веднага на Шефа, багерът обаче опря зъбците си в краката му, шофьорът се изплю за кой ли път върху избелялата боя по бетона и му изкряска да млъква. Той е само един проклет катаджия в праха, когото дори не са поставили при някой п`о така светофар, а заповедта за ремонта я е подписал тъкмо Шефа и единствено личният му шофьор може да му пошушне да разкопаят двайсет метра по-нататък, така че да изтънява като лист хартия и повече да не му е чул гласа. Десният край с униформените обувки на легналия полицай се нагъна яростно, лявата му ръка бръкна в джоба да измъкне дрегера и аз продължих да люпя семки доволен, най-после това шефско мекере си намери майстора, но приятелят ми направи грешката да погледне наперено легналата си годеница. Вместо възхита от смелостта му обаче видя пребелели устни, които шепнеха – ако не разкопаят на двайсет метра, ме чака и мен същото… – и по лицето му пробягаха учудване, смайване, протест, уплаха. Чух го да хрипти, че в Школата Шефа не им е споменавал за канализации, нали обществените ремонти не трябва да се вършат за сметка на реда…, а на мене ми идеше да извикам, че ако се предаде и си свие шкембето, колите отново ще беснеят по асфалта, а на третия етаж са открили още една детска градина. Обещавам, като мине ремонтът, да залепя парчетата му и той пак ще проверява гумите и ще пише актове, с легналата полицайка ще направя същото и ще се оженят, но той я изгледа с копнеж, обърна се с гръб и измърмори – само ако Шефа нареди да ме пребоядисват всеки месец… Шофьорът се ухили – дадено, ще внесем за тебе специална боя да святкаш нощем на фаровете като легнал светофар. Ще вземаш акъла на мадамата с новата си униформа – а аз се прибрах в портиерната да разсъждавам, че няма значение дали си професор с катедра, или артист, за когото никой режисьор не се сеща, дали си архитект със студио, или стажант на велосипед, дали си собственик на уранови мини, или управител на кръчма. Дали си регулировчик срещу Народното събрание, или си легнал полицай в краен квартал. Важното е да те пребоядисват редовно, за да блестиш нощем с униформата си и да не забелязваш колите, които минават върху тебе с два пъти по-висока скорост от позволената, както са те учили в Школата.exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

В един момент осъзнаваш

siankata-wwwt

В един момент осъзнаваш, че живееш в град на идиоти, проститутки и бандити, който те мачка и дъвче, и е въпрос на време да те изхвърли в канавката. И започваш – сутрин, обед, вечер крещиш против мръсотиите и подлостта му, заканваш се да го подпалиш или да изчезнеш в друго измерение, умрял си за разбитите му тротоари! Дори си стягаш багажа и хвърляш на масата лист от бележник с няколко реда, но в последния момент усещаш някаква луда надежда и решаваш да не скачаш от покрива. И продължаваш да смучеш отровно мляко от вимето на този град на идиоти, проститутки и бандити и всеки ден се видиотяваш, продаваш се по ъглите, зареждаш пистолета. С всяка глътка се превръщаш в част от армията от идиоти, проститутки и бандити, чиято цел е да увеличава броя си, да се чудиш защо. Нямаш сили да избягаш, нямаш сили да се бориш. Нямаш вече сили и да се пречистваш с мисли за доброто в този град, което, без съмнение, съществува. Доброто е като злото, никога не умира. Битката между тях не спира. Но победите на доброто са за кратко и по-често в мечтите. Докато злото е в юмрука на всекидневието с глутницата си от идиоти, проститутки и бандити. От него остават синини по лицето и душата. И лудата надежда полудява.exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/