Пазарувай повече, за да…

http://www.emilkrastev.bg/

Пазарувай повече, за да печелиш повече – подканва рекламата, което, иначе казано, значи харчи пари, за да имаш пари, и това го слушах всеки път в мегамаркета, но чак след месеци осъзнах, че нее само шантава реклама дакупиш два хляба и кутия сирене, за да ти пробутат след сто и трийсе години фризер, например, срещу някакви точки. Смисълът беше много по-дълбок, защото дай едно, за да вземеш две е философски принцип и да имаш фризер е не само да се снабдиш с още една излишна вещ, фризерът те навежда на мисли за динамиката и инертността, за развитието и застоя, за вечното и преходното и се спуснах да харча, за да печеля и като свърших спестяванията си и нямаше вече от кого да искам заеми, продадох сребърните прибори от баба ми, домашното кино, мопса – да знаете аз колко повече ще спечеля! – гарнитурата в хола, копието на картината с четирите кюстендилски забрадки на Майстора и всеки път тичах да харча повече, за да имам повече и някой ден да споря с фризера за преходното и инерцията. Продадох компютъра с монитора, килима от стаята на майка ми, колата, която не карах от години, а една вечер – до кога?, такива въпроси обаче не се задават насред път и събрах книгите си и при антикварите. Правех сметка, че вече съм спечелил много и се виждах пред отворената врата на фризера и му говоря, като на домашен любимец, но има още много за печелене и след две седмици вече бях продал апартамента и спях тази вечер при един приятел, другата вечер при друг и им разказвах колко повече съм спечелил и те цъкаха – да, много повече си спечелил. Но приятелите свършиха и се пренесох във фризера, нали ми беше станал по-близък от домашен любимец и когато изхарчих в мегамаркета и последното, което бях скътал за черни дни – чувството ми за хумор, се усетих, че вратата на фризера е затворена и не мога да го изключа отвътре и ми оставаше да замръзвам и да се питам възможно ли е да харчиш по-малко, а да печелиш повече и като нямаш вече нищо, ще си спечелил ли всичко? Интересен въпрос да се забавляваш вечер край телевизора, за да му отговориш обаче, е нужно първо да се измъкнеш от фризера, затова само клатиш мъдро вкочаняваща се глава и повтаряш – печели повече…

И не е болка за умиралка

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

И не е болка за умиралка да се чувстваш като монета от един лев, с която най-много да купят един билет за метрото, и ако се изтърколиш от скъсания джоб на приятел, ще издрънчиш на плочите, ще се изтърколиш и ще пропаднеш в шахтата на градската канализация, а кой ще си прави труда да вдига решетката и да бърка в калта дори да ти е стар приятел – голяма работа, един лев. Но на приятелите е нужно да се помага, те са умни и достойни хора, някои изстрадали живота си, други готови да страдат, едни в началото на пътя си, други вече на една стъпка от края и се мръщиш, като гледаш как господа с папионки и прилични доходи и красавици като от телевизионен сериал са готови да ти целуват маратонките – ще ви помогна, разбира се, вие сте ми приятели, хайде да изпием по кафе. В един момент обаче се озоваваш в канала и приятелите вече не приемат обажданията ти по телефона, но това не значи, че приятелството е умряло, просто трябва да потърсиш нови приятели – и за малко да го блъсне афиш колкото едноетажна сграда насред тротоара, който го пита с тлъсти букви иска ли да стане милионер. В някаква телевизионна игра наградата била двеста и петдесет хиляди. И с още по-тлъсти букви: един опит и ставате една четвърт милионер! Виж ти, а афишът продължава да се усмихва приятелски, че има и втора награда – ами то и втората награда не е за изпускане, макар че е само двайсет и пет хиляди, значи десет пъти по-малко от първата. Печелиш я и ставаш една десета от една четвърт милионер, или, другояче казано, една четирийста милионер, лошо ли е? Третата е най-скромна, две хиляди и петстотин, но като си повтаряш преди да заспиш нощем, че си една четиристотна милионер, сигурно си осигуряваш сладки сънища. Милионерът си е милионер, дори да има единица с някоя друга нула под дробната черта, а той сега получава двеста и петдесет лева заплата и излиза, че е милионер, макар и една четирихилядна – ехей, приятели, връщайте се! Аз не съм монета от един лев, която ще се изтърколи от скъсания ви джоб в канала и няма да си направите труда да вдигнете решетката. Един милион е това, макар и разделен на четири хиляди, а на милионер мъже с папионки и красавици от сериал са готови маратонките да целуват и като размислиш, в теб всъщност живеят десет милионери, макар и по една десета от четирихилядния. Ако се подредят един до друг, хората ще минават край тях с възторг по лицата, ще стискат ръката на всеки, ще преглъщат и ще ги питат – може ли да ви стана приятел?, а на теб ще ти иде да се похвалиш, че не са само тези десетимата. Ти може да си сто милионери, макар и четири хиляди разделени на сто и ако някой не вярва, да тича при афиша, но да не ставаме лакоми. Достатъчно ти е да си десет милионери с поне един приятел за всеки и хайде скачай в шахтата да дотичат при теб и да ги прегърнеш. Ето, един се задава иззад ъгъла и първият от твоите милионери се изтъркулва по асфалта, но за миг спира на ръба на решетката да хвърли слънчев лъч с излъсканата си повърхност в очите на приятеля – никога не разчитай само на късмета си, че може главата на приятеля да ври от мисли и да отмине – и скача между пръчките на решетката. Да, потъна във водата и приятелят трудно ще го види, но по асфалта вече се търкаля вторият от десетте милионери в теб, мята слънчево отражение и скача в шахтата, после третият, четвъртият. Главата на приятеля все така ври от мисли как да стане милионер и не забелязва и деветия от милионерите ти, който цопва в шахтата и го вика да се присъединява към братството на милионерите, макар и с единица с много нули под дробната черта, ей, човече, не подминавай късмета си! Приятелят ще направи още една крачка и ще продължи по пътя си и никога няма да научи, че отдавна е милионер, но ти си истински приятел и ще разделиш десетия милионер в себе си, който още не е хлътнал в шахтата, на нови десет милионери с по още една нула под дробната черта – това не е никаква лакомия. Те ще се изтърколят по металната решетка с милионерски звън и приятелят най-после ще сведе поглед, ще види колко много милионери му махат от помията в шахтата и му викат: дели заплатата си на хиляда или на сто хиляди и скачай при нас! Той най-после ще си даде сметка кой е, ще издрънчи на асфалта и ще цопне в прегръдките на милионерите от калта, ами да, и той е милионер и не го интересуват нулите под дробната черта. Всички ще се хванете за ръце и ще разтърсите рамена като милионери от монети по един лев, по улицата ще се разнесе милионерският звън на милиони милионери, кой със сто хиляди, кой с милион нули под чертата, и ще скачат при вас в тинята. Над асфалта ще бучи победният марш на еднолевовите милионери, който прави милионер всекиго, независимо от заплатата, и го приема в братството на милионерите с безброй нули под дробната черта, а ти ще си мислиш просълзен колко лесно е да намериш приятели, само да са им скъсани джобовете и наблизо да има решетка на градската канализация.

 

А живот без пари живот ли е

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

А живот без пари живот ли е, братле, и това не е само лаф да вземаш акъла на празноглави кифли – какво да измъкнеш от празното?, – ами на барчето дават ли ти кафе, ако не ти стигат пет стотинки, или в ресторанта, или за дискотеката, а парите не падат от небето, ей!, и още п`о не е живот, когато не искаш да предлагаш вечер на учениците прахчета за щастие, затова сядай пред компютъра, там новините за кражби, обири, отвличания, убийства валят като Градушката на Яворов – виждаш, че не само съм завършил гимназия, но и съм внимавал в часовете по литература – и ако знаеш как да четеш криминалните сайтове, ще разбереш, че те са наръчник за изкуството какво да правиш и как, за да не те хванат полицаите и на втория ден попаднах на съобщение, че някой отмъкнал цял банкомат, хамалин!, ама мозък е нужен за такава работа, ехей! – и вечерта се настаних в сянката до училището, но не да пробутвам на учениците долнокачествено щастие от Южна Америка, а да причакам директорката – има ги такива, отдалече лъхат на крадено – и тя най-после се появи със светлокафявия си костюм, който струва най-малко двеста, а пък аз успях да докарам продран глас и се потупах отляво по суичъра да помисли, че е издут от кобур и две минути по-късно си тръгнах спокоен, че няма да се оплаче – знае си, че вони на крадено – с пинкод в главата и дебитна карта в джоба, а сега обикалям да срещна онзи с банкомата на гръб, сигурен съм, че и той ме търси, понеже му е светнало, че освен банкомат е нужна и карта, за да си изтегли двайсетачките за кафе и водка, но живота може да си го направиш живот и без парите да ти падат от небето, братле, само да знаеш как си е изкарвал хляба Робин Худ или в краен случай Батман, ако не си внимавал в часовете по литература.

---

Тичам, шефе!

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

– А! Виж това.

– Кое, шефе?

– Онази паметна плоча на тротоара.

– На тротоара, шефе.

– Някаква фирма дарила на общината пешеходната пътека.

– Дарила, шефе.

– Крият данъци.

– Крият, шефе.

– Но в общината ги хвалят – дарители!

– Хвалят ги, шефе.

– И кметът им е връчил грамота.

– Връчил е, шефе.

– А утре боята на пътеката ще се изтрие.

– Ще се изтрие, шефе.

– Паметната плоча обаче ще остане.

– Ще остане, шефе.

– И онези пак няма да плащат данъци.

– Няма да плащат, шефе.

– Аз ще даря небостъргач.

– Ще дариш, шефе.

– И кметът ще ми връчи грамота.

– Ще ти връчи, шефе.

– Ама небостъргачите са много високи.

– Високи са, шефе.

– Ще даря мол.

– Мол, шефе.

– Или будка за автобусни билети.

– Будка, шефе.

– Но в номера с паметната плоча има подтекст.

– Има, шефе.

– Не даряваш нещо, което стърчи.

– Не даряваш, шефе.

– Дарението трябва да е като пешеходна пътека.

– Като пътека, шефе.

– Или още по-ниско.

– По-ниско, шефе.

– Ще даря… градската канализация.

– Канализацията, шефе.

– Тя и без това е общинска.

– Общинска е, шефе.

– Значи, ще ми излезе без пари.

– Без пари, шефе.

– И никакви данъци.

– Никакви, шефе.

– Но ще сложа паметна плоча.

– Ще сложиш, шефе.

– И в кметството ще кажат – ето един дарител.

– Дарител ли?

– Jичай да съобщиш в общината за дарението.

– Няма да тичам.

– Кметът няма как да не ме награди.

– Няма да те награди.

– И им подшушни да впишат едро в грамотата, че АЗ съм направил дарение за всички жители на столицата.

– Няма да подшушна.

– Тичай, ти казах!

– Няма… тичам, шефе!

 

Как­во зна­ят те за биз­не­са

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

Как­во зна­ят те за биз­не­са и го­ле­ми­те иг­ри, биз­не­сът дви­жи све­та и ако ня­кой си въ­об­ра­зя­ва, че по­ли­ти­ци­те пра­вят за­ко­ни­те, зна­чи е по-го­лям глу­пак и от те­зи глу­па­ци в та­ра­тай­ки­те, де­то са се на­ре­ди­ли от еди­ния све­то­фар до дру­гия и ще дре­мят зад во­ла­на де­сет ми­ну­ти, докато им дойде ред даминат, за­що­то ако за тях де­сет ми­ну­ти са за­къс­не­ние за ра­бо­та за­ра­ди зад­ръс­те­но­то дви­же­ние – се­га със зад­ръс­те­но­то дви­же­ние мо­жеш да из­ви­ниш и за­къс­не­ни­е­то за соб­с­т­ве­но­то ти пог­ре­бе­ние, – ти за де­сет ми­ну­ти мо­же да спе­че­лиш търг, да уре­диш с ми­нис­тър свой чо­век за пос­ла­ник, да уго­во­риш с кме­та кон­це­сия, да по­шуш­неш две ду­ми и бан­ка­та на он­зи пе­де­раст да фа­ли­ра и още тол­ко­ва не­ща, все важ­ни за дър­жа­ва­та, за­що­то дър­жа­ва­та е биз­не­сът, не са по­ли­ти­ци­те, не бъ­де­те на­ив­ни. Е как то­га­ва да ча­каш пет­де­сет трош­ки пред те­бе да из­пъл­зят до кръс­то­ви­ще­то, раз­би­ра се, че ще да­деш газ по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние и ще зас­та­неш най-от­п­ред и дру­ги­те шо­фьо­ри до­ри ве­че ня­ма да си пра­вят тру­да да те из­п­су­ват, те от­дав­на са раз­б­ра­ли, че в та­ки­ва ко­ли пъ­ту­ват важ­ни за биз­не­са, по­ли­ти­ка­та и дър­жа­ва­та лич­нос­ти. Жи­во­тът е ди­на­ми­ка и щях­ме още да бъ­дем зас­пал Ори­ент, ако про­дъл­жа­вах­ме да кис­нем на опаш­ка­та пред све­то­фа­ра, до­ка­то дру­ги­те през то­ва вре­ме пе­че­лят търг, сре­щат се с ми­нис­тър, уго­ва­рят с кмет, но ние ве­че не сме Ори­ент и ни­ко­га по­ве­че ня­ма да бъ­дем. Из­ду­хал си ко­ли­те по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние до ле­вия тро­то­ар и пред очи­те ти тан­цу­ва ре­зул­та­тът от спа­се­ни­те де­сет ми­ну­ти, нас­т­ро­е­ни­е­то ти се е вдиг­на­ло ка­то на сват­ба и пред­чув­с­т­ваш ра­дост­та от след­ва­ща­та крач­ка по-да­ле­че от Ори­ен­та, а се блъс­каш в све­те­ща сте­на! Сгра­ди­те от­с­т­ра­ни за­ли­тат, спи­рач­ки­те кър­ко­рят, а ти скър­цаш със зъ­би по-сил­но и от тях, за­що­то са­мо иди­от мо­же да сло­жи све­то­фар на пъ­тя ти точ­но ко­га­то бър­заш тол­ко­ва – а ти ви­на­ги бър­заш! – и от­го­ре на всич­ко да го вклю­чи на чер­ве­но. На­тис­каш газ­та док­рай, мо­то­рът ре­ве, ще се раз­ле­ти на пар­че­та, ле­ви­ят ти крак тре­пе­ри вър­ху съ­е­ди­ни­те­ля, ле­ко дви­же­ние на­го­ре и ще пре­ле­тиш през кръс­то­ви­ще­то, май­на­та му на све­то­фа­ра!, но то­ва вре­ме ми­на. Се­га си пи­еш пи­ти­е­то с дру­ги по­ли­ти­ци – а всъщ­ност вър­тиш биз­не­са, на­ли обяс­них – и не вър­ви да ми­на­ваш на чер­ве­но. Ти пра­виш за­ко­ни­те, ти тряб­ва да ги спаз­ваш – ис­ка им се да крес­нат оне­зи с трош­ки­те зад те­бе, но про­дъл­жа­ват да дре­мят на во­ла­ни­те и ня­мат же­ла­ние до­ри да те из­п­су­ват, за­що­то са раз­б­ра­ли, че псув­ни­те не са­мо че не про­ме­нят ни­що, а и до­ри не им олек­ва ве­че от тях. Доб­ре де, от те­бе да ми­не, ще им спаз­ваш за­ко­ни­те, що­то то­ку-виж те из­ти­по­са­ли в ня­кой вес­т­ник или те по­ка­за­ли по те­ле­ви­зи­я­та как пре­си­чаш на чер­ве­но, се­га все­ки мо­же да си ку­пи жур­на­лист и да ти нап­ра­ви мръ­со­тия, а пре­ди са­мо ка­то си по­мис­ле­ха в ре­дак­ци­я­та да спо­ме­нат за те­бе, се на­пи­ка­ва­ха. Но по­ве­че не вър­ви, зна­чи се­га е мо­мен­тът да по­ка­жеш, че си стиг­нал до­ту­к не са­мо с мус­ку­ли, гла­ва се ис­ка да фу­чиш с та­ка­ва ко­ла по плат­но­то за нас­рещ­но дви­же­ние, мис­ли!, мис­ли! Да пре­мах­неш све­то­фа­ри­те? Лес­но е, но шо­фьо­ри­те са на­хал­на пас­ми­на, ще се пъ­хат пред те­бе и ще гу­биш по­ве­че вре­ме да им на­би­ваш в гла­ви­те ка­то те ви­дят от­да­ле­че, да га­сят дви­га­те­ли­те. Да сло­жиш са­мо по­ли­цаи на кръс­то­ви­ща­та? Не, до­ри ти ня­ма да на­ме­риш тол­ко­ва по­ли­цаи. Да наг­ла­сиш све­то­фа­ри­те по пъ­тя ти да свет­ват зе­ле­но? Хм… Да­ли пък да не се на­ре­диш от­зад? Ако и ти из­ча­каш, ако и дру­ги­те ка­то те­бе из­ча­кат, ако всич­ки из­чак­ват, да­ли ча­ка­не­то на све­то­фа­ра ня­ма да се на­ма­ли на пет ми­ну­ти? На две ми­ну­ти? Да­ли ня­ма изоб­що да прес­та­нем да ча­ка­ме и Ори­ен­тът да ос­та­не да­ле­че зад аус­пу­си­те?… Но ти не слу­чай­но пре­ка­ра тол­ко­ва вре­ме в ка­фе­то и на он­зи тро­то­ар с пач­ка до­ла­ри в джо­ба – из­го­ден курс, мо­ля, един лев по­ве­че, от­кол­ко­то в бю­ро­то, – а ка­то от­во­ри­ха гра­ни­ци­те три ме­се­ца в Гер­ма­ния и го­ди­на и по­ло­ви­на в Ис­па­ния, по­доб­ни глу­пос­ти не те раз­мек­ват и ако не бе­ше та­ка, се­га и ти ще­ше да дре­меш на во­ла­на в ре­ди­ца­та от та­ра­тай­ки, ос­вен то­ва ве­че го из­мис­ли. Сла­гаш све­то­фар в ку­пе­то та­ка, от­дяс­но, да ти е ви­на­ги под око, мон­ти­раш и коп­че зад лос­т­че­то за ми­га­чи­те и ка­то наб­ли­жиш кръс­то­ви­ще­то, щрак! – в ко­ла­та свет­ва зе­ле­но, да­ваш газ и ле­тиш след сво­и­те де­сет ми­ну­ти към ми­нис­тъ­ра, тър­га, кме­та – ми­на­вам на зе­ле­но, ей! Спаз­вам за­ко­на! То­ва е де­мок­ра­тич­на­та дър­жа­ва, на де­мо­са, на на­ро­да, за­що­то тък­мо то­зи на­род от мух­льов­ци в та­ра­тай­ки и жур­на­лис­т­че­та с фо­то­а­па­ра­ти и ка­ме­ри нап­ра­ви дър­жа­ва, в ко­я­то спаз­ва­ме за­ко­ни­те до­ри ние, де­то сме си ги из­мис­ли­ли на нас да ни вър­шат ра­бо­та, но глав­но­то е, че бъ­де­ще­то е на пра­во­то и за­кон­ност­та и ту­ка ни­ко­га по­ве­че ня­ма да се вър­не он­зи Ори­ент. По­не до­ка­то ние фу­чим по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние.

 

– Помощ! Помощ!

Из книгата УЕБСАЙТ

– Помощ! Помощ!
– Какво му става на този?
– Дави се! Да скачаме във водата да го спасяваме!
– Далавера има ли?
– Не.
– Чао.