Пепа ни опъна да катерим

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Пепа ни опъна да катерим тези камънаци, отгоре на всичко всеки две минути врънкаше някого – дай да пия!, ама да беше мислила като се изцепи, че знае пътя за Боянския водопад и ето вече цял час вървяхме на трийсет и пет градуса горещина и накрая я стиснахме за гушата – ти вярно ли си се качвала на водопада?!, а тя проплака, че се била качвала, заклевала се в каквото искаме. Но било преди шестнайсе години, тя била само на три и я носил чичо й на врата си, оттогава пътеката се била променила много. Всичко се променя с времето, опита се да ни пробута номерата, с които омайваше учителя по философия, но на нас такива не ни минават, ние сме елитната група в елитния клас на елитното училище и за нас непрекъснато повтарят, че ще стигнем далече. И ние си го знаем. На Ицо и Красю са им уредили да избират от два университета в Лондон, само да си вземат дипломите за гимназията, Нели има леля във Виена, братът на Славчо вече го е регистрирал в своята квартира в Чикаго, а Пепа се е впила в Любо и непрекъснато повтаря, че любов като тяхната ще сгрее Скандинавския полуостров – родителите й се разведоха преди три години и майка й замина за Стокхолм. И като питаш когото и да е от тях какво ще прави там, той само се усмихва с едва забележимо превъзходство – два часа в самолета (или три, или седем), кацам на летището и забравям за вас. А сега да не се качат до някакъв водопад! Виждате, че съучениците ми са хора с дребни амбиции, как да им говоря за Япония. Веднъж споменах на Любо да отиваме заедно, но Пепа щеше да ми издере очите, затова сега колкото пъти се усучеше да й дам от колата, която криех в раницата – тя беше изпила още първите минути водата на Любо, разбира се, – избързвах напред и нямаше как да не се блъсна в чичото с шапка като на плашило, който слизаше откъм водопада. Попитах го дали не сме сбъркали пътеката, той се засмя доволен, че от тази страна на планината друга пътека няма, но да не се безпокоим, трудното сега започва и да стискаме зъби. Другите само дишаха тежко, бършеха потта от лицата си и проклинаха снощното събиране, на което Нели се похвали, че след два дни заминава с леля си за Виена, дипломата щели да й я изпратят с дипломатическата поща, Красю издекламира, че ни остават три седмици и се пръскаме, а Славчо предложи да изпратим Нели по ексцентричен начин и Пепа викна да ни води на Боянския водопад. На чичото с шапката явно му правеше удоволствие да ни разказва какво ни чака по пътеката нагоре и го прекъснах – колко път има до водопада, половин километър?, един километър?, а той премлясна и поясни мъдро, че в планината разстоянията не се мерят с километри, в планината разстоянията се мерят в часове и минути. Но ако вървим така, за половин час ще стигнем водопада и по-добре да продължим към езерото, до него има не повече от два часа, и то по пътека като булевард. От езерото се спускаме до селото за половин час и хайде, успех, а аз погледнах още веднъж кръвнишки Пепа и поех нагоре, за да разбера, че въпреки глупашката си шапка чичото е бил прав. След завоя пътеката се изправи като стълба, опряна на покрив, и започнахме да скачаме от камък на камък, като се хващахме за изсъхналите корени, издули се между тях. Някой опита да се прави на остроумен, че било по-добре да сме вземели асансьора, но никой не се засмя, нито му отговори. Когато кръвта бие в главата, пот тече от цялото тяло, краката треперят, слънцето пече темето и си изсмукал и последната капка от шишето, а устата ти стърже като шкурка, силите ти стигат, колкото да видиш най-после реката и да допълзиш до широкия като маса за коктейли камък в нея. Взехме си дъх, напълнихме шишетата и пихме, заливахме си главите със студената вода и цветните петна пред очите ни избледняваха и отново си спомняхме, че сме елитът, който ще стигне далече. Любо каза, че сме вървели само десет минути, откакто видяхме шапката на плашилото, Ицо продължи мисълта му, че остават още двайсет минути, Красю, да не остане по-назад, се обади, че значи имаме да вървим още два пъти по толкова. И тогава се чу гласът на Пепа, която досега се беше молила да забравим за нея поне докато стигнем на по-равно. Случва се, макар и много рядко, гениална мисъл да се роди в обла глава, дори да е изрусена и гримирана с бои и гримове от Стокхолм. Ами ето, минаха вече пет минути, изписка Пепа и се озърна уплашено, значи след петнайсет минути ще сме на водопада, нали така? Гледахме я зяпнали и дори в очите на Любо за пръв път се мярна онази любов, която щеше да разтапя скандинавския мраз. Петнайсет минути минаха докато мигнем и значи бяхме стигнали Боянския водопад, щото в планината разстоянията не се мерят с километри, а с минути и часове и веднага се съгласихме, че няма смисъл да чакаме още два часа да стигнем до Боянското езеро, и тръгнахме обратно. А като се прибрах и баща ми ме посрещна зимен облак, щото класната се обаждала да му каже, че втория срок не съм влязъл в нито един час и за да ми дадат диплома, трябва да се явя на изпити като частен ученик, само се засмях, не се тревожи, тате, отгледал си елитен син. Това за изпитите го знаех от десет дни и то ме държеше до пет сутринта пред компютъра и после обикалях между кухнята и хола, правех си вечеря, четях книги, пишех стихове. Да им ходя в часовете! Да си губя времето! Какво мога да науча в тези часове от хора, които са толкова под равнището ми? Не ме успокояваше много и мисълта, че и другите от класа не бяха ходили на училище и трябваше да се явяват на изпити, а днес, като се връщах от Боянския водопад, всичко ми се избистри и Япония се приближи на една ръка разстояние. Сутринта се събудих рано, изкъпах се, облякох си костюма, приготвен за абитуриентския бал, свалих от стената електрическия часовник и го пъхнах в сака. Кръгъл, четирийсет сантиметра в диаметър, стрелките му се виждат от десет метра. Написах бележка на мама, че ще им се обадя от Токио, слязох на улицата и взех такси – когато човек тръгва за чужбина, винаги взема такси. Накарах шофьора да спре стотина метра след Боянското ханче, дадох му тлъст бакшиш, български пари повече нямаше да ми трябват, и поех нагоре. Всичко беше толкова просто, в планината разстоянието не се мери с километри, а с минути и часове и най-сигурно се стига далече, като седнеш там и чакаш да мине колкото време е нужно, можеш и да не правиш нищо. Аз от малък съм се научил да не правя нищо. И никаква диплома не ти трябва. Изкачих павирания път, минах край площадката, където туристите си паркираха в неделя колите, и стигнах двете пейки в началото на пътеката. От тука започваше планината. И видях зад пейките насядали по тревата Ицо и Красю, Нели и Славчо, Пепа и Любо. Всички в абитуриентските си тоалети, държаха в ръце часовници четирийсет сантиметра в диаметър, не откъсваха погледи от стрелките, които се виждаха от десет метра, и колко ли минути остават до Лондон, Виена, Стокхолм, Чикаго? Обърнах се, по пътя към гората се качваха съучениците ни от елитния клас на елитното училище и всеки носеше под мишница часовник със стрелки, които се виждаха от десет метра, ама някой от нашите все ще се разприказва!exlibris-www2

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s