Аз не съм по науката, но това не значи, че може зад гърба ми ха-ха-ха, тя, науката, е за всички и дори, ако погледнеш, често е била по-благосклонна към онези, които не са имали претенции, но са й служели всеотдайно. Така да се каже, с цялото си сърце и аз вярвам в нея и й се възхищавам и сега не само ти повтарям думи на племенника ми, а навлекът, дето брои дните кога ще ме пенсионират, се вре навсякъде, като петна по кухненска престилка, ама и простак, нали? Науката е нашето бъдеще и надежда, без науката сега щяхме да се возим в конски каруци, а и тях нямаше да ги има, както казва племенникът ми, на него вярвай, той се занимава с най-сложната наука, дълбае в най-затънтените й кьошета. Понякога, когато е в настроение, сядаме на шах и ми разказва неща! – да ти се замае главата. Пипето му сече и ще постигне целта си – да удължи човешкият живот над сто години, до сто и трийсет дори! Е, стана ми симпатичен, ще ти издам една тайна, ти няма да злоупотребиш. Та играем ние шах, а племенникът ми обяснява какви опити върху какви мишки върши, по-скоро мисли на глас, все едно на дървените фигури говори, нали аз нищо не разбирам, ама ха, де! През това време аз не си бъркам в носа, а слушам. Намерих книжки, абонирах се за списание и най-важното, записвам всяка дума на племенника и вече, скромно казано, поназнайвам нещо. Ще попиташ какво е толкова интересното, но не бързай да се подхилваш. Племенникът казва, че вече е на крачка, хубаво, аз това и чакам. Нека се прочуе момчето, нека го наградят, да му вдигнат заплатата, не му завиждам, аз на никого не съм завиждал, малко да ме познаваше, щеше да речеш – така е. Но със записките не преставам и още едно списание изписах, този път от чужбина, много е просто, бе, не се ли сещаш? Щом племенникът удължи живота до сто и трийсет, колко му е после аз да скоча до сто и осемдесет или двеста, напразно ли изчетох толкова страници? Нали ти казах, че науката не обича фукльовците, затова аз тайно върша всички опити с мишки на племенника върху себе си, и двойно, и ще стана значи първият, който ще живее два века. Тогава ще види навлекът с физиономия на лекясала престилка, като натрупам сто и петдесет – сто и осемдесет години стаж, като ми дадат самостоятелна канцеларийка с бюро и стол с висока облегалка, пряк телефон, на стената грамота за дългогодишна служба, а директорът току ми звъни по диктофона. Най-после ще разбере лекето на кого се е кикотело в очите, че е изкуфял след толкова години в учреждението и ще ми стои мирно до асансьора, ако река, ибрик с вода ще ми държи да си плакна ръцете, ей така, за нищо, за прищявка. Само да почака.
Emil Krastev 