Природата е върхът

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата ПЛАЦЕНТА

Природата е върхът и короната й са масивите от дъб, бук, бор, леска, бреза, ела, короната на короните пък са вековните дървета с набраздената им като послания от вечността кора, а бай Пенчо вчера ми тръсна снимки на не знам колко такива столетници, които бил правил в продължение на трийсет години, и се примоли да му освободим за седмица стаичката в сутерена да ги подреди като в изложба. Вдигнах крак да го ритна обратно на мястото му, изложба му се приискало, като че е Златю Бояджиев и сякаш аз съм пропилял тези трийсет години от живота му. Какво знае той за проблемите с изхранването и да чакаш да дойде Големия, в този момент обаче снимката на тристагодишната мура драсна мозъка ми като кремък по стомана и блесна искра – това, че нищо не е направено не значи, че не е работено нищо! – и изтичах при Малкия. Бай Пенчо да събере снимките си в албум и да го поставим в нарочна витрина срещу асансьора и когато Големия влезе, Малкия да му го поднесе и да обясни, че да, закъсваме с изхранването, но не сме допуснали да отсекат нито едно вековно дърво и това е запечатано черно на бяло, а в отделни случаи и цветно, от нашия любител, който всъщност не е съвсем любител, защото сме открили щатна бройка за художник фотограф. Щом притежаваме качества да се грижим за короната на природата, колко му е да осигурим и изхранването, а на Малкия очите му светнаха – по-добре е от нищо! Ако му бях предложил да наберем от небето кошница звезди и да ги накачим по стените за посрещането на Големия, пак щеше да се зарадва, но това с албума му се стори по-сигурно и за пореден път пролича неблагодарността на Малките. Вместо да ме награди с два дни отпуск, ми нареди да отпечатам албума до осем сутринта на следващия ден, но какво разбирам аз от печатане и щом бай Пенчо се натиска за стаичката в сутерена, да си я заслужи. Потърсих го да му възложа задачата като на щатен фотограф, но той пак беше хукнал да си пилее живота между вековните дървета и аз може да не разбирам от полиграфия, но знам как да се измъквам от всякакви каши. От снимките за изложбата скроих обложка с два раззеленили се столетника в средата и заглавие “Векове корона на природата – векове изхранване на населението”, нахлузих я върху първата книга, която ми попадна под ръка, и я огледах доволен, ще свърши работа. Утре Малкия ще покаже на Големия нагънатата като вечност кора на мурата върху обложката и Големия ще разбере, че парите за правене на нещо, без да се постигне нищо, не са изхарчени напразно. Нали Големия затова е Голям, защото не си губи времето със снимки на някакъв любител, който само от половин ден е фотограф на щат, но не успях да предупредя Малкия. И когато глутницата на Големия нахълта в сградата, Малкия грабна маскираната книга и му я пъхна в ръцете – може да сме Малки, но резултатите ни не са по-малки и едното малко винаги компенсираме с друго не по-малко малко! Големия чак сега го забеляза, Големите затова са големи, защото погледите им минават през Малките, като че не са се раждали, но този път спря и отвори книгата – ама и късмет!, – а на мене ми стана все едно в колко дълбока пропаст потъвам. Малкия надникна над рамото му да обяснява кое вековно дърво от кой век е и какви грижи полага лично той да не се изтрият посланията от вечността, те ни нашепват как да подсигурим изхранването, но видя илюстрации с наденици, луканки, шунки, бекон, пушен врат, суджуци и саздърми, все неща, които отдавна не бяхме близвали – как можах да попадна на сборник с готварски рецепти!, – и ме стисна за ръката да се свличаме заедно в пропастта, като че от това щеше да ни стане по-леко. Вместо да разтърси сградата със синкав гръм от светкавици обаче, Големия продължи да разлиства книгата – ха-ха!, вие сте надскочили себе си бе, ха-ха! От първата страница устата ти се пълнят със слюнка, по средата се чувстваш като на сватба, а в края си преял – и отново: ха-ха!, а аз хукнах да се скрия в мазето. Малките обаче затова са Малки, защото и в най-малката дупка да се завреш, пак те хващат за ушите и от погледа му блеснаха светкавиците на Големите – аз може да съм Малък и може никога да не стана Голям, но и най-Малкия е по-голям от Нищожния и ти давам две секунди да ме измъкнеш от кашата! И аз не съм Голям, и Малък не съм, но имах готово предложение – вместо да търсим месо за домашни колбаси, което никъде няма да намерим, да развием идеята на Големия. Големите затова са Големи, защото бълват големи идеи, и да печатаме онази книга в осем милиона екземпляра дневно и да я раздаваме по списък. Както каза Големия, от първата страница устата ти се пълнят със слюнка, но Малкия, нали затова е Малък, не се хваща лесно – ти с един албум не се оправи, сега се напъваш за осем милиона, с два пръста ще ти откъсна главата, ей! В дупката обаче аз и за това бях помислил и обясних почтително, като истински Нищожен, че е възможно да съкратим книгата до брошура за телешки салам и кървавица, не е здравословно всеки ден да се преяжда като на сватба, и светкавиците в погледа на Малкия поизбледняха, сякаш им намали тока наполовина. Но Малките затова са Малки, защото не пропускат и най-малката подробност, и в гласа му дебнеше съмнение – с милионите за печатането е по-лесно да развъдим свине и крави, – мене обаче трудно ще ме хванеш натясно, защото не пропускам и най-малката подробност, нищо чудно някой ден и аз от Нищожен да стана Малък. Вярно е, съгласих се, но милионите отидоха да разрешаваме проблема с изхранването, макар че е останало нещо, но и то за брошури няма да стигне, затова ще печатаме илюстрациите от книгата върху листовки, хората да си ги носят като сандвичи. В трамваи и автобуси, по улици и на пейки, на работните места и на екскурзии да дъвчат до преяждане, а аз ще се разровя в други готварски книги и ще пуснем листовки със салати, супи, мусака, кебапчета, пържоли, пържен дроб, гарнитури, сирене, прясно и кисело мляко, конфитюри, компоти, халва, какво повече му трябва на човек? А, ще добавим и бутилки гроздова и Малкия започваше да събира звездите за по­срещането в кошница, но още не изключваше напълно тока на светкавиците си – народът бил лаком и от листчетата за месец нямало да остане и откъснато крайче, значи да не съм го съветвал да раздаваме купони за хартия. Но аз не мислех да се връщаме трийсет години назад и признах, че и залесяването не върви с нужните темпове. Отделителната система на лакомия ни народ за нула време ще изхвърли откъдето му е мястото масивите от дъб, бук, бор, леска, бреза, ела, но имаме резерв – и му подадох албума с бай-Пенчовите вековни дървета, който бях успял вече да отпечатам. Листовките от тези столетници ще осигурят прехраната за десетина години и сандвичите с послания от вечността ще стават да ги поднасяме на чужде­странни делегации. Макар че съм Нищожен, му показах, че с мислене Нищожните могат да пораснат до Малки, ако пък имат късмет, току-виж се източили до Големи – знам, че тези свидетели на вечността са защитени от закона, но няма да вършим нищо незаконно. Хем и на Големия ще му хареса, нали той прави законите. Короната на природата е най-ценното, затова ще благодарим на бай Пенчо за самоотвержения му труд на полу­щатен фотограф и на мястото на всяко отсечено вековно дърво ще поставяме снимка от колекцията му, черно-бяла, понякога и цветна, и ще водим там чуждестранните делегации – хем опазваме, хем изхранваме!, а очите на Малкия блестяха – звезди в кошницата ли, светкавици ли, върви го разбери: отивам при Големия, а ти бягай да печаташ, но първо освободи на бай Пенчо стаичката за цял ден да си направи изложбата, трийсет години се е трудил извънщатно човекът.