От външната страна на тротоара

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

От външната страна на тротоара пръска миризма на тъга дърво с отрязани разклонения, дебели почти колкото ствола, за да не пречат на колите по улицата, но от изсъхналите рани, оставени от моторната резачка, са се изхитрили да се източат тънки клончета като забити в кората пръчки, горните се повдигат на пръсти към слънцето, долните висят обидени, че не са ги сложили по-високо да близнат и те от светлината, но и от едните, и от другите напират зелени пъпки, разтворили вече по пет, по шест, по осем листенца, бързат да се нагълтат с хемоглобина, който им се полага по рецептата на еволюцията, и да покажат какво могат и как добре ще го направят, опитват се да вирят глави дори там, където обидените клони се хващат за вятъра и се мъчат да ги изтръскат на плочите, не са умрели те за милостинята на еволюцията, а на един от тях се цупят няколко миналогодишни листа с цвят на разредено кафе с мляко, увиснали като пране на простор в напуснат дом и само от време на време, когато ветрец опита да се промъкне между тях, се разсънват и поучават разтворените пъпки колко по-топло е било миналото лято, колко по-ароматен е бил дъждът, колко по-ярко е светело слънцето и по-синя е била луната, колко по-свеж въздух са дишали, колко по-задружно са живели, как зелените пъпки трябва да се пазят от грешки и как те са избегнали същите грешки, като са се поклащали точно по стъпките на бащите и дядовците си, младите не трябва да се веят извън тези стъпки, колкото и да ги съблазнява вятърът, за да стигнат до тяхното положение на мъдри изсушени листа с цвят на разредено кафе с мляко и съзнанието, че са живели за добруването на дървото си, на дърветата по целия тротоар, на дърветата в парка отсреща, на дърветата в цялата страна, на целия дървесен вид на планетата, на Луната, в Космоса и отвъд него, а напъпилите листенцата си гълтат хемоглобин, стават все повече и по-едри и чакат най-после да ги съблазнява вятърът и аз не мога да се отърва от мисълта, че говоря на децата си.

А в града скитат глутници

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

  А в града скитат глутници от подивели кучета, ама не някакви кльощави помияри, дето побягват само да се наведеш уж да вземеш камък да го запратиш по тях, не, това са расови екземпляри, които са ги гледали в къщи и апартаменти и са ги обичали като най-добри приятели, почти като роднини, водели са ги на ветеринар, хранели са ги с пържоли и шунка, мама ги е разхождала в градината, къпела ги е и е решела козината им, вечер са сядали до татко с глава на коляното му, а дечурлигата са ги целували по муцуната, но нещастието на расовите кучета е, че живеят по-дълго от амбициите на стопаните си и когато мама и татко решат да търсят нов живот за дечурлигата, на домашните любимци им остава глутницата, където няма гребен, няма коляно, няма целувки, затова пък не се страхуват от хората и обикалят града да показват жълти зъби и не само да ги показват, а синът все ми правеше забележки да не съм наричал Джони с това селско име Дончо, Джони е чистокръвен доберман, татко, с паспорт за произход и награди в рода му, но един ден се съгласи най-после с жена си, че и заради най-добрия приятел, и заради най-близкия роднина нямаш право да проваляш бъдещето на децата си, а след паспортната проверка на летището ми повтори за кой ли път: и добре да се грижиш за Джони, той ни е най-близкият приятел! – и аз всяка сутрин го извеждах на двора, и вечер, а той порасна едър и буен, понякога си лежи на тротоара пред блока и само мърда уши, а аз отпускам успокоен каишката му, завързал съм я за лявата си китка да не гони котки и гълъби, но той внезапно хуква подир колата, която профучава по улицата, и аз подтичвам след него, въпреки подаграта, два-три пъти дори се овъргалях в снега, зимата се случи мразовита, пътеките между сградите бяха замръзнали, фучаха виелици, затова синът, като дойде да прекараме заедно седемдесетия ми рожден ден, каза, че Джони ми създава главоболия, затова е уредил да ми купи гарсониера, а парите от продажбата на апартамента щели да стигнат за първия семестър в университета за големия син, и остави Дончо в Западния парк – да си тича свободно между дърветата, тате – макар че какво е виновен Дончо, че кучетата живеят по-дълго от стремежа на хората за по-добър стандарт, но той все пак намерил пътя до дома, новите собственици обаче не знаеха къде съм се преместил, а на мен ми се стори един следобед, че го мярнах в глутница от някогашни най-добри приятели с жълти зъби, а между тях и няколко изпусталяли песа с увиснали опашки, и те предишни любимци на мамита и татковци, и когато за седемдесет и петия ми рожден ден синът ми изпрати маратонки за чудо и приказ – този път не успя да дойде, момчетата му започвали свой бизнес и трябвало да им помага – аз вече трудно изкачвах стъпалата до четвъртия етаж, затова пък сега обувам маратонките, хващам патериците и слизам пред блока, всеки момент ще мине глутницата и Дончо ми е запазил място в нея, а вие не се безпокойте, аз ви пазя мястото.

Голямата литература е

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

Голямата литература е голяма работа и големите народи, затова са големи, защото имат голяма литература, макар че може и да са съвсем малки народи и това кара писатели като мене да дават своята дан в строежа на голямата ни литература, колкото и да е малък народът ни, защото дълг на всеки творец е да посвети големия си талант, който Господ е посял в неголямото му тяло, накъде към петдесет и четири килограма, ама без дрехите, на изкуството си и дори книгите ми да не станат върха, ще се вградят във фундамента, върху който ще се издига кулата на нашата голяма литература и нищо че сме малък народ. И като слязох в хранилището на Народната библиотека, още същия ден, когато ме назначиха за директор се спрях между стелажите с отпечатани книги от преди повече от сто и петдесет години, та досега – гледай ти!, гробница с хиляди томове, а кой е чувал сега за авторите им, кого от тях помнят, изобщо, интересува ли се вече някой от книги и автори, значи и мен това ме чака, всичките ни писатели това ги чака, а колко дълги са стелажите, не с метри, с километри да ги мериш – и в този момент ми дойде откровението: всяка монета има две страни и ако продължаваме с тези темпове, литература ни ще изскочи от хранилището на Народната библиотека, ще се удължава и удължава и скоро ще обиколи екватора. Ние сме трудолюбиви и упорити и може някой ден литературата ни да стигне до Луната, че и по-далече и ще я нарекат космическа литература, но да не избързваме, сега важното е, че ако градим не голяма, а дълга литература и моите книги няма да ги хвърлят в мазето да подпират кулата на уж голямата ни литература, нищо че сме малък народ, а ще ги редят по стелажите на дългата ни литературата, протегнала се напред като стоножка с хиляда крака. Със сто хиляди крака, с безброй крака!, а аз ще пиша по една книга на месец, не, по две на месец, по десет, по безброй книги на месец и стоножката с опашка в хранилището на Народната библиотека ще усуче екватора – на първо време – и ще доказвам чрез моя труд, че ако литературата на малкия народ няма сила да се превърне в голяма литература – как да градиш, когато материалът не стига? – може да стане дълга литература. Дългата литература не се нуждае от многобройно население, а от труженици, които да добавят всеки месец, всеки ден, всеки час по един сегмент в тялото от нагъната хартия с корици на стоножката и аз може да не стана най-големият, но сигурно ще бъда най-дългият писател, от единия край на екватора до другия, а после до Луната и чрез дългата си литература ще помогна малкият ни народ да се превърне в дълъг народ, което нищо чудно да се окаже по-важно от голям народ, нали така?

А живот без пари живот ли е

http://www.emilkrastev.bg

Из книгата УЕБСАЙТ

 А живот без пари живот ли е, братле, и това не е само лаф да вземаш акъла на празноглави кифли – какво да измъкнеш от празното?, – ами на барчето дават ли ти кафе, ако не ти стигат пет стотинки, или в ресторанта, или за дискотеката, а парите не падат от небето, ей!, и още п`о не е живот, когато не искаш да предлагаш вечер на учениците прахчета за щастие, затова сядай пред компютъра, там новините за кражби, обири, отвличания, убийства валят като Градушката на Яворов – виждаш, че не само съм завършил гимназия, но и съм внимавал в часовете по литература – и ако знаеш как да четеш криминалните сайтове, ще разбереш, че те са наръчник за изкуството какво да правиш и как, за да не те хванат полицаите и на втория ден попаднах на съобщение, че някой отмъкнал цял банкомат, хамалин!, ама мозък е нужен за такава работа, ехей! – и вечерта се настаних в сянката до училището, но не да пробутвам на учениците долнокачествено щастие от Южна Америка, а да причакам директорката – има ги такива, отдалече лъхат на крадено – и тя най-после се появи със светлокафявия си костюм, който струва най-малко двеста, а пък аз успях да докарам продран глас и се потупах отляво по суичъра да помисли, че е издут от кобур и две минути по-късно си тръгнах спокоен, че няма да се оплаче – знае си, че вони на крадено – с пинкод в главата и дебитна карта в джоба, а сега обикалям да срещна онзи с банкомата на гръб, сигурен съм, че и той ме търси, понеже му е светнало, че освен банкомат е нужна и карта, за да си изтегли двайсетачките за кафе и водка, но живота може да си го направиш живот и без парите да ти падат от небето, братле, само да знаеш как си е изкарвал хляба Робин Худ или в краен случай Батман, ако не си внимавал в часовете по литература.

А наоколо разни вряскат…

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

А наоколо разни вряскат, че книгата е духовен екстракт, макар че и глупаците знаят, книгата е стока като надениците и чушките, само дето не си струва трудът да я внасяш контрабанда, а иска и инвестиции и това го обяснява всеки издател на автора, който се опитва да му цитира някакъв голям поет, че дори само двама души да прочетат книгата му, за него е достатъчно, издателят обаче не е вчерашен и си знае своето – разходи за редактор, за художник, за коректор, за компютърен специалист, а дали ще я купят дори онези двамата с големия поет не е сигурно, но авторът го успокоява – няма нужда от редактор, няма нужда от художник, няма нужда от коректор, всичко ще свърши той, защото книгата му е духовен екстракт и издателят мърмори, че при това положение ще опита да направи нещо и на автора сърцето му се превърта, май има надежда, такава надежда обаче не е надежда, защото като няма редактор, нито художник, нито коректор и така нататък, значи няма и книга, излиза нещо като книга призрак и щом няма книга, няма и автор, има автор призрак – и сърцето му се обръща пак, този път на обратно, дали да не сложи при духовния екстракт малко наденица и чушки, та книгата да я прочетат не само онези двамата с поета, може дори да я купят трима-четирима и тогава ще има пари и за коректор, и за художник, и за редактор и ще се получи истинска книга, да пъха по-бързо между кориците повече стока, а от духовния екстракт засега ще се откаже, или не, ще остави малко за подправка, като пипера в наденицата, така продажбите ще скочат и ще се изсипе истински хонорар за автора, тогава и авторът ще бъде истински, никакви призраци, зомбита и всякакви подобни глупости, макар и автор като наденица с много, много, много пипер.

След стотици хиляди опити

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

След стотици хиляди опити орнитолози, дерматолози, травматолози, кардиолози, офталмолози, невролози и така нататък стигнаха до извода: най-сигурното средство да се удължи животът е шопинг терапията или казано популярно безразборното харчене за скъпи и ненужни вещи, с което целим да покажем, че и ние участваме във Вселенската хармония, а познати и приятели да губят съня си от завист. Шопинг терапията намалява оксидантите в кръвта, регулира кръвното налягане, премахва пердето на окото, нормализира храносмилането и ускорява перисталтиката, не допуска кариесите, стопява шиповете и целулита, изглажда бръчките, отдалечава деменцията, измъква ни от стреса и ни спасява от още десетки и десетки заболявания, но задължително условие е шопинг терапията да се провежда в големи бутикови, фестивални и курортни центрове. Търговската среда трябва да бъде безкрайно разнообразна и възможностите за шопингуване да са неограничени, затова най-важни са трите опорни точки: комбинацията от пет локации, в които се провежда лечението, степента на шопингуване и честотата му, а оттам следва и изводът за месечния цикъл. Веднъж в месеца шопингуване ти подарява един месец повече живот, два пъти в месеца водят до три месеца удължаване, шест месеца шопингуване – три години и така нататък в геометрична прогресия, но както при всички психосоматични процеси и в този случай дребните детайли играят огромна роля. Ако за европееца комбинацията Париж – Рим – Лондон – Виена – Брюксел удължават живота със сто точки, за шопингуване в Лос Анджелис – Шанхай – Сидни – Сингапур – Ню Йорк например се дават сто и трийсет точки. За жителите на Америките и Далечния Изток пък е обратното и медиците правят извода, че шопингът в локации, до които се стига с два часа летене, дава четиринайсет на сто по-нисък ефект в сравнение с дестинация от дванайсет часа. Главното е, че шопинг терапията гарантира живот най-малко сто години, както утвърждават познавачите на билки, минерали и скъпоценни камъни, слънчевите протуберанси, особените състояния на духа, на автогенния тренинг, нирваната и законите на пазарната икономика, но слънцето неизбежно хвърля и сянка. Отрицателните страни на шопинга са, че на пациента му става скучно, затова лекарите съветват – не се състезавайте помежду си по брой локации, степен и честота на шопингуване, защото идва момент, когато се заривате под планина от шопингирани рокли, костюми, ризи, обувки, чорапи, кърпички, шапки, ръкавици, шалове, парфюми, браслети, бижута, картини, шедьоври на компютърната техника и автомобилостроенето и с прекалено седмично шопингуване вместо да удължите живота си до сто години, може да умрете от скука.

Аз не съм по науката

http://www.emilkrastev.bg/

Аз не съм по науката, но това не значи, че може зад гърба ми ха-ха-ха, тя, науката, е за всички и дори, ако погледнеш, често е била по-благосклонна към онези, които не са имали претенции, но са й служели всеотдайно. Така да се каже, с цялото си сърце и аз вярвам в нея и й се възхищавам и сега не само ти повтарям думи на племенника ми, а навлекът, дето брои дните кога ще ме пенсионират, се вре навсякъде, като петна по кухненска престилка, ама и простак, нали? Науката е нашето бъдеще и надежда, без науката сега щяхме да се возим в конски каруци, а и тях нямаше да ги има, както казва племенникът ми, на него вярвай, той се занимава с най-сложната наука, дълбае в най-затънтените й кьошета. Понякога, когато е в настроение, сядаме на шах и ми разказва неща! – да ти се замае главата. Пипето му сече и ще постигне целта си – да удължи човешкият живот над сто години, до сто и трийсет дори! Е, стана ми симпатичен, ще ти издам една тайна, ти няма да злоупотребиш. Та играем ние шах, а племенникът ми обяснява какви опити върху какви мишки върши, по-скоро мисли на глас, все едно на дървените фигури говори, нали аз нищо не разбирам, ама ха, де! През това време аз не си бъркам в носа, а слушам. Намерих книжки, абонирах се за списание и най-важното, записвам всяка дума на племенника и вече, скромно казано, поназнайвам нещо. Ще попиташ какво е толкова интересното, но не бързай да се подхилваш. Племенникът казва, че вече е на крачка, хубаво, аз това и чакам. Нека се прочуе момчето, нека го наградят, да му вдигнат заплатата, не му завиждам, аз на никого не съм завиждал, малко да ме познаваше, щеше да речеш – така е. Но със записките не преставам и още едно списание изписах, този път от чужбина, много е просто, бе, не се ли сещаш? Щом племенникът удължи живота до сто и трийсет, колко му е после аз да скоча до сто и осемдесет или двеста, напразно ли изчетох толкова страници? Нали ти казах, че науката не обича фукльовците, затова аз тайно върша всички опити с мишки на племенника върху себе си, и двойно, и ще стана значи първият, който ще живее два века. Тогава ще види навлекът с физиономия на лекясала престилка, като натрупам сто и петдесет – сто и осемдесет години стаж, като ми дадат самостоятелна канцеларийка с бюро и стол с висока облегалка, пряк телефон, на стената грамота за дългогодишна служба, а директорът току ми звъни по диктофона. Най-после ще разбере лекето на кого се е кикотело в очите, че е изкуфял след толкова години в учреждението и ще ми стои мирно до асансьора, ако река, ибрик с вода ще ми държи да си плакна ръцете, ей така, за нищо, за прищявка. Само да почака.

Дойде времето на младото поколение

http://www.emilkrastev.bg/

Дойде времето на младото поколение с неговите си идеи и на нас ни остава само да клатим глави отляво надясно или отгоре надолу, а може би обратното, но на която и страна да клатим ние глави, сега е времето на младите и ми се искаше тъкмо това да кажа на внука, но той от вратата викна, че ме е търсил из цялата сграда и накрая портиерът го посъветвал да се качи в стаичката с капандурата. Преди година-две се говорело, че като пенсионирали бай Пенчо, му разрешили да се настани там някъде, нали синът му бил все по чужбина и не му оставало време да го прибере във вилата си – я колко е пораснал внукът! Сядай, казвам, не съм те виждал, откакто беше в първи клас, но той си поглежда часовника. Чакат го на едно място, и на още едно, и на още едно да дава от идеите на младото поколение, но той е толкова зает и се сетил за мене, нали от малък слушал майка си да се оплаква, че надувам главата на баща му с измислиците си и не го оставям да е все по чужбина, чудесно дете. Исках да помогна на внука, но тъкмо сега разполагах само с една идея, която не беше за младото поколение, а в стаичката ми под капандурата и през деня не виждам по-далече от протегната ръка и се блъскам в леглото и шкафчето, докато стигна до масичката да си налея вода от каната. Затова изобретих пръчка от восък и промуших през нея фитил, който стърчи от двете страни, и като запаля и двата края, свети достатъчно, за да намеря каната, без да се блъскам в леглото и шкафчето, а в съседния таван се е настанил някакъв професор, и той пенсионер, но това не му пречи да дрънка глупости. Показах му новото устройство и той наду бузи, че свещи можело да се купят във всяка будка – а бе нали ти казвам, че е пенсионер – и му обясних, че и аз съм купувал свещи от будките, да не ми открива Америка. Моята пръчка от восък с фитил е предназначена да свети денем, когато е невъзможно да вървиш по тротоара, без да се блъскаш в леглото и шкафчето, и да не ми философства, че и през деня не гасели нощните лампи по улиците, рекламите мигали и се кълчели денонощно, автомобилите и мотоциклетите вече фучали и по обед с включени фарове, за какво ми било да се разхождам със запалена свещ. Електроцентралите, мой човек, ще се развалят, акумулаторите ще се изтощят, ще изсмучем нефта и газа и ще остане само запаленият от двата края фитил да не се блъскаме в леглото и шкафчето като ни се допие вода, но пенсионерът от съседния таван се изхили, че слънцето винаги ще свети и хукна по етажите да разсмива де кого срещне. Направих две крачки след него да го стисна за гушата, не ми го погаждаше за първи път този номер, но се спрях, май е прав. Така че, моето момче, търси идея на друго място, но внукът ме удря по рамото – дядо, имам хора, които знаят как да угасят слънцето, и ще започнем производството на двойни свещи, тичам да им взема акъла с идеята си. На мене пък ми стига, че като изчезне слънцето, ще можем да ходим по улиците с по една восъчна пръчка в ръка без да се блъскаме в леглото и шкафчето, за да изпием глътка вода, нали бъдещето принадлежи и на старите поколения?

Да си писател е голяма работа!

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата ПЛАЦЕНТА

Да си писател е голяма работа! Писателят мисли за цялото човечество и се мята във вътрешен огън, без него светът е сираче и не ми философствайте, че да си писател, значи да издаваш книга след книга, а да зареждаш зеленчуковата борса, да сядаш всеки ден зад бюро в банката или да се правиш на голяма работа пред учениците си в час по математика е тъкмо обратното. Как ще проумеете вие диалектиката, че писателят е роден да напише шедьовър, и не може да не изпълни мисията си, а аз чувствам вътрешния огън някъде тука, под гръдната кост – не се смейте! Ще попитате пиша ли изобщо нещо, но не си въобразявайте, че сте ме пипнали натясно. Вече съм изпълнил няколко тетрадки със сюжети, епизоди, диалози, словесни портрети, конфликти, което си е право, работлив съм, но тези неща вие не ги разбирате, пък и какво да правя вечер в стаичката си? Не бързам, нали няма да умра, преди да напиша шедьовъра си. От известно време обаче ме измъчва съмнение, шедьовърът ли е по-важен или писателят? Не веднага, но открих – безспорно писателят, понеже, ако писателят го няма, откъде ще се вземе шедьовърът? Смятам, досетихте се. Ще отлагам шедьовъра, за да живее по-дълго писателят, ако хич не го напиша, ще живея вечно и човечеството няма да бъде сираче. Нищо, че ще се мятам в огън.

И ще се сбъдне мечтата на човека

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

И ще се сбъдне мечтата на човека да постигне безсмъртие, но винаги има едно но и този път то е мънкането на геронтолозите, че безсмъртието ще бъде един вид временно безсмъртие, защото човек ще губи безсмъртието си при автомобилна катастрофа или като го наръгат с нож, или по още хиляди подобни начини, а песимистите писнаха, че такова безсмъртие ще разруши обществото. Рано или късно на всеки ще се наложи да жертва безсмъртието си, за да не се заледи завоюваната вечност, а кой ще се отказва от подобен бонус, оптимистите обаче ги оборваха, че вярно, този избор ще превръща някои в хипохондрици, неврастеници, шизофреници, маниаци, но другите ще ги затварят в лудници и безсмъртието им ще бъде гарантирано, къде в лудниците автомобили и въоръжени с ножове съседи. Философите пък, да не останат по-назад, нададоха вой, че геронтолозите искат да накажат човечеството с най-тежката присъда – възможност да разсъждаваш вечно върху безсмислието на живота, затова пък физиономиите на бизнесмените станаха още по-доволни, виж ти каква далавера се отваря. Богатите ще стават вечно по-богати, а вечно по-бедните бедни ще си мълчат, защото ще се надяват някой ден да спасят света от заледяване и да се отърват от постигнатата мечта да седят безсмъртно дълго на тротоара пред празни консервни кутии и да чакат някой от безсмъртните, които няма да са чували за заледяването, да им пусне левче, нека се сбъдва по-скоро мечтата на геронтолозите!