Тежък е животът, господине

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Тежък е животът, господине, хората станаха едни – ще паднеш на улицата и няма да те погледнат.
Не ги интересува инсулт ли си получил, или си пукнал от глад, а аз от седем часа чакам и все да ми дойде редът, да ми дойде и се обаждам, че ме пререждат, няма да си мълча.
Докторката излезе преди малко да ме нахока, че реда го определя тя и на когото не му отърва да си търси друг лекар.
И отново вкара свой човек.
А вие защо сте тука?
Нещо с главата ли?
Ами че ние пред тази врата всички сме заради главата и не че щях да търкам вече цяла седмица този стол, но ми дойде до гуша да ми виси на врата свекървата.
Не знам защо Господ държи такива хора и не ви познавам, но свекървата е на деветдесет и пет, а Господ не я прибира.
Какво толкова съм съгрешила, че мъжът ми почина на петдесет и ми остави на ръцете бабичката?
Пък иначе от кръста нагоре нищо й няма, нито сърце, нито дробове, поне да се закашля, че да се задави и хайде към гробищата, а то вече четири години е на легло и всяка сутрин да я вдигам, да я обличам.
Заради това вдигане съм стигнала до чакалнята на невроложката.
Ама не можела да стане сама, ами не ставай, лежи си там и не се обаждай, а тя на двайсет и седем се развела, оставила моя Димчо петгодишен без баща.
И сега аз да я гледам, но защо ви занимавам с моите ядове?
Трябва да тичам до вилата, шейсет и четири квадрата, на три етажа, с овошки и зеленчукова градина.
От моя Димчо ми остана, тя му е по наследство, а вие от какво сте болен?
Като ви гледам, доста блед изглеждате.
Тука сте по работа ли?
Какво, мъките ми свършвали вече?
Де да беше така, ама онази вещица ме чака вкъщи, чак не ми се прибира.
Щяла да почине след няколко минути?
Господ да ви поживи, откъде знаете?
Това ви е работата?
Хубава работа!
Добре де, все пак Бог да ви благослови.
И как ще пукне дъртофелницата?
Две седмици не била ставала от леглото?
И не била яла нищо?
Кой ви ги е наприказвал тези глупости!
Че да си сготви, да не съм заключила хладилника. А тя знаете ли колко яде?
За цял трамвай бабички се тъпче.
Какво, трябва да вървите, че ви чакат още хора?
Вървете, вървете, хората не бива да чакат, като пред този кабинет, че стигнат ли до тука, цял живот чакане ги чака.
Да дойда с вас ли?
Благодаря, изглеждате възпитан човек, с костюм и връзка, сега такива по-рядко се срещат, но цялата къща ми е на главата.
Да я изчистя, че вещицата я направи на клозет, а стаята й е пълна с кашони. Едни такива прашни, вехти, явно са от много години и докато можеше да става току клякаше при тях и бърникаше вътре.
Крие нещо дъртата, казвах си, но ще дойде и моето време.
И дочаках.
Залежа се и аз веднага отворих най-големия кашон. И разбрах заради каква глупачка съм се трепала.
Или каква глупачка съм била аз да очаквам поне шепа злато.
И на спестовна книжка щях да съм благодарна, а то книги.
Всяка подвързана с целофан.
Бързо се сетих, нали моят Димчо работеше в печатница.
Оттам ги е отмъквал, ама защо са му били?
Че и с целофан!
И да не ми каже!
Аз зиме се чудя с какво да разпалвам печката на вилата, а тя да си мълчи, гнидата, сякаш не аз я храня.
Но Бог е милостив, той чува молбите на вярващите и ще си я прибере. Ще крие тя разпалките за печката!
Не разбрах, къде да дойда с вас?
Кой сте вие да ми говорите така!
Веднага ви отгатнах що за стока сте, с този костюм!
Трябва да ме вземете и мене ли?
Че защо, аз да не би да съм се залежала от четири години?
Я ме вижте каква съм здрава, сама прекопавам градината.
Не ви разбирам, било ми отредено да прекарам тука, докато е жива свекърва ми?
И като хвърлела топа нямало да има нужда от мене?
Защо не са ми казали?
Свекървата се чувства отлично, от кръста нагоре е като спортистка.
Както се грижа за нея, ще живее още трийсет години.
След минути щяла да умре от глад ли?
Нещо не сте разбрали, препълнила съм хладилника.
Пилешко и кисело мляко, сиренце, масло, доматки от градината, и през ум няма да й мине да умира от глад, а и какви краставици отглеждам на вилата!
Черешите са натежали от плод, ще я препълня с витамини, а вие изглеждате интелигентен човек и ще ви дам от най-дебелите книги в кашоните, пазя ги за зимата.
Топлят най-добре и знам какъв стана светът.
Ще паднеш на улицата и няма да те погледнат.
Шефът ви не обичал да чака ли?
Що не му подшушнете да обърне нещата. Явно ви има доверие.
Щом толкова му е мило за майката на моя Димчо, нека свекървата да е жива, докато снахата се грижи за нея.
Измислете нещо, той ви има доверие.
А и не е от тези, дето ще паднеш на улицата и няма да те погледне.
За вашето не се безпокойте, то не се губи.
Вилата ми е шейсет и четири квадрата на три етажа. Какви домати растат в градината, какви чушки.
И на шефа си ще занесете, само да не бърза.exlibris-www2

Реклами

Пепа ни опъна да катерим

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Пепа ни опъна да катерим тези камънаци, отгоре на всичко всеки две минути врънкаше някого – дай да пия!, ама да беше мислила като се изцепи, че знае пътя за Боянския водопад и ето вече цял час вървяхме на трийсет и пет градуса горещина и накрая я стиснахме за гушата – ти вярно ли си се качвала на водопада?!, а тя проплака, че се била качвала, заклевала се в каквото искаме. Но било преди шестнайсе години, тя била само на три и я носил чичо й на врата си, оттогава пътеката се била променила много. Всичко се променя с времето, опита се да ни пробута номерата, с които омайваше учителя по философия, но на нас такива не ни минават, ние сме елитната група в елитния клас на елитното училище и за нас непрекъснато повтарят, че ще стигнем далече. И ние си го знаем. На Ицо и Красю са им уредили да избират от два университета в Лондон, само да си вземат дипломите за гимназията, Нели има леля във Виена, братът на Славчо вече го е регистрирал в своята квартира в Чикаго, а Пепа се е впила в Любо и непрекъснато повтаря, че любов като тяхната ще сгрее Скандинавския полуостров – родителите й се разведоха преди три години и майка й замина за Стокхолм. И като питаш когото и да е от тях какво ще прави там, той само се усмихва с едва забележимо превъзходство – два часа в самолета (или три, или седем), кацам на летището и забравям за вас. А сега да не се качат до някакъв водопад! Виждате, че съучениците ми са хора с дребни амбиции, как да им говоря за Япония. Веднъж споменах на Любо да отиваме заедно, но Пепа щеше да ми издере очите, затова сега колкото пъти се усучеше да й дам от колата, която криех в раницата – тя беше изпила още първите минути водата на Любо, разбира се, – избързвах напред и нямаше как да не се блъсна в чичото с шапка като на плашило, който слизаше откъм водопада. Попитах го дали не сме сбъркали пътеката, той се засмя доволен, че от тази страна на планината друга пътека няма, но да не се безпокоим, трудното сега започва и да стискаме зъби. Другите само дишаха тежко, бършеха потта от лицата си и проклинаха снощното събиране, на което Нели се похвали, че след два дни заминава с леля си за Виена, дипломата щели да й я изпратят с дипломатическата поща, Красю издекламира, че ни остават три седмици и се пръскаме, а Славчо предложи да изпратим Нели по ексцентричен начин и Пепа викна да ни води на Боянския водопад. На чичото с шапката явно му правеше удоволствие да ни разказва какво ни чака по пътеката нагоре и го прекъснах – колко път има до водопада, половин километър?, един километър?, а той премлясна и поясни мъдро, че в планината разстоянията не се мерят с километри, в планината разстоянията се мерят в часове и минути. Но ако вървим така, за половин час ще стигнем водопада и по-добре да продължим към езерото, до него има не повече от два часа, и то по пътека като булевард. От езерото се спускаме до селото за половин час и хайде, успех, а аз погледнах още веднъж кръвнишки Пепа и поех нагоре, за да разбера, че въпреки глупашката си шапка чичото е бил прав. След завоя пътеката се изправи като стълба, опряна на покрив, и започнахме да скачаме от камък на камък, като се хващахме за изсъхналите корени, издули се между тях. Някой опита да се прави на остроумен, че било по-добре да сме вземели асансьора, но никой не се засмя, нито му отговори. Когато кръвта бие в главата, пот тече от цялото тяло, краката треперят, слънцето пече темето и си изсмукал и последната капка от шишето, а устата ти стърже като шкурка, силите ти стигат, колкото да видиш най-после реката и да допълзиш до широкия като маса за коктейли камък в нея. Взехме си дъх, напълнихме шишетата и пихме, заливахме си главите със студената вода и цветните петна пред очите ни избледняваха и отново си спомняхме, че сме елитът, който ще стигне далече. Любо каза, че сме вървели само десет минути, откакто видяхме шапката на плашилото, Ицо продължи мисълта му, че остават още двайсет минути, Красю, да не остане по-назад, се обади, че значи имаме да вървим още два пъти по толкова. И тогава се чу гласът на Пепа, която досега се беше молила да забравим за нея поне докато стигнем на по-равно. Случва се, макар и много рядко, гениална мисъл да се роди в обла глава, дори да е изрусена и гримирана с бои и гримове от Стокхолм. Ами ето, минаха вече пет минути, изписка Пепа и се озърна уплашено, значи след петнайсет минути ще сме на водопада, нали така? Гледахме я зяпнали и дори в очите на Любо за пръв път се мярна онази любов, която щеше да разтапя скандинавския мраз. Петнайсет минути минаха докато мигнем и значи бяхме стигнали Боянския водопад, щото в планината разстоянията не се мерят с километри, а с минути и часове и веднага се съгласихме, че няма смисъл да чакаме още два часа да стигнем до Боянското езеро, и тръгнахме обратно. А като се прибрах и баща ми ме посрещна зимен облак, щото класната се обаждала да му каже, че втория срок не съм влязъл в нито един час и за да ми дадат диплома, трябва да се явя на изпити като частен ученик, само се засмях, не се тревожи, тате, отгледал си елитен син. Това за изпитите го знаех от десет дни и то ме държеше до пет сутринта пред компютъра и после обикалях между кухнята и хола, правех си вечеря, четях книги, пишех стихове. Да им ходя в часовете! Да си губя времето! Какво мога да науча в тези часове от хора, които са толкова под равнището ми? Не ме успокояваше много и мисълта, че и другите от класа не бяха ходили на училище и трябваше да се явяват на изпити, а днес, като се връщах от Боянския водопад, всичко ми се избистри и Япония се приближи на една ръка разстояние. Сутринта се събудих рано, изкъпах се, облякох си костюма, приготвен за абитуриентския бал, свалих от стената електрическия часовник и го пъхнах в сака. Кръгъл, четирийсет сантиметра в диаметър, стрелките му се виждат от десет метра. Написах бележка на мама, че ще им се обадя от Токио, слязох на улицата и взех такси – когато човек тръгва за чужбина, винаги взема такси. Накарах шофьора да спре стотина метра след Боянското ханче, дадох му тлъст бакшиш, български пари повече нямаше да ми трябват, и поех нагоре. Всичко беше толкова просто, в планината разстоянието не се мери с километри, а с минути и часове и най-сигурно се стига далече, като седнеш там и чакаш да мине колкото време е нужно, можеш и да не правиш нищо. Аз от малък съм се научил да не правя нищо. И никаква диплома не ти трябва. Изкачих павирания път, минах край площадката, където туристите си паркираха в неделя колите, и стигнах двете пейки в началото на пътеката. От тука започваше планината. И видях зад пейките насядали по тревата Ицо и Красю, Нели и Славчо, Пепа и Любо. Всички в абитуриентските си тоалети, държаха в ръце часовници четирийсет сантиметра в диаметър, не откъсваха погледи от стрелките, които се виждаха от десет метра, и колко ли минути остават до Лондон, Виена, Стокхолм, Чикаго? Обърнах се, по пътя към гората се качваха съучениците ни от елитния клас на елитното училище и всеки носеше под мишница часовник със стрелки, които се виждаха от десет метра, ама някой от нашите все ще се разприказва!exlibris-www2

Има въпроси, на които трябва

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Има въпроси, на които трябва на живот и смърт да откриеш отговорите, но хората най-често не се интересуват нито кой, нито как, нито защо, нито откъде, нито докога, нито дали и така нататък и не че са виновни, защото, ако се позамислят колко важни са тези отговори, биха му помогнали, но как да го разберат, на челото си ли да залепи табела “Търся на живот и смърт ненамерени отговори”, ама ако е сигурен, че ще помогне, и това ще направи, но сега по-важното е да влезе в ей онази сграда, съвсем нова, със стъклени стени и портиер с униформа на входа, а на паркинга отпред има само едно свободно място, боядисано като че със син камък.
Този път ще се направи, че не познава маркировката за инвалиди.
Той ще се направи, но пазачът на паркинга веднага дотърчава със светлоотразителната си жилетка и му прави знак да се маха, отговорите обаче всеки момент ще се разпилеят по стаите на сградата и върви ги търси, а тези отговори са на живот и смърт, но светлоотразителната жилетка не слуша дрънканиците му, както се изразява почти любезно, и включва джиесема си да се обади в централата, а на него тъкмо сега не му се занимава с катаджии и дава на заден.
Два кръга около стъклените стени като котка, която дебне мишка в средата на хола, този пазач няма ли да заговори пазачката от съседния паркинг, или да се мушне в кафенето за баничка, или да изтича да свърши най-належащото за всеки пазач на паркинг в студа, но жълтата жилетка не го изпуска от око, само за инвалиди е мястото, подвиква той вече не толкова любезно, и за трети път включва джиесема – какво иска този тип, да залепи на челото си надпис „Търся въпросите на живот и смърт“?
Заслужава да изскочиш от колата и да го метнеш през оградата, но докато обяснява после, че никой инвалид няма да стане п`о инвалид, ако той спре за минута върху правоъгълника от син камък, а има опасност да изтърве отговорите на въпросите, какво да направи, да се престори и той ли на инвалид?, тъпо е, затова продължава с обиколките и търпението му най-после е възнаградено, защото колкото и да се престарава един пазач, рано или късно най-належащата нужда го подгонва към тоалетната и ако тя се намира на третия етаж, има достатъчно време да паркира на мястото за инвалиди, да грабне отговорите и да се върне в колата, без да става нужда да залепя на челото си надпис “Помогнете на инвалида да настигне въпросите на живот и смърт”.
Няма време да чака асансьора и тича по стълбището до последния етаж, отваря първата врата и вика казвайте отговорите, но мъж по риза с къси ръкави и вратовръзка го осведомява, че въпросите са забравили отговорите си в сградата близнак на тази и са отишли да си ги приберат, а оттам заминават за чужбина и ето го тича по стъпалата надолу, но от прозореца вижда, че пазачът крачи по паркинга, явно тоалетната е била на партера, и дори се е свързал с централата, паякът вече е спрял до оградата и той обяснява на полицаите, че някакъв кльощав с дънки и сако – и май с жилетка под сакото! – го издебнал, докато задоволява най-належащата си нужда, и се настанил на мястото, определено за инвалиди, отгоре на всичко тарикатски лафове му пробутва за живи вампири или май беше за мъртви, можеш ли ги разбра такива, отнасяйте му таратайката.
Ама как така, въпросите всеки момент ще грабнат отговорите от сградата близнак и ще духнат в чужбина, а за да спре този бюрократ пазач, на челото си ли да напише “И аз съм инвалид и е на живот и смърт да намеря отговорите”, тогава поне половината инвалиди в града ще го разберат и ще му отстъпят мястото, но пазачът явно е решил да спечели благодарността на другата половина и дава знак на шофьора на паяка да вдига колата.
Ако не можеш да победиш противника, най-добре да се присъединиш към него.
Поколеба се за секунда, но гумите на колата се отделяха от синия асфалт, пред очите му се мярнаха въпросите, забързани с пътни чанти на рамо към терминала за международни полети и сам не се усети как откъсна левия си крак под коляното, заподскача на десния към паркинга и стигна до светлоотразителната жилетка тъкмо когато стрелата на крана спускаше колата престъпник върху платформата на паяка, ама аз съм инвалид! – и пазачът се обърна към него да му каже нещо вече съвсем нелюбезно, но видя размахания крак с развързана обувка, почеса се зад ухото и се сви пред погледите на двамата полицаи, които го гледаха с палки в очите – подиграва ли се с властта, като ги кара да малтретират граждани в неравностойно положение?!
Той им кима усмихнат, това са те, истинските пазители на закона!, пъха се в колата и дава газ, макар че му е трудно да натиска с едно стъпало трите педала, но кой ти гледа дребните неудобства, когато си на крачка да настигнеш най-важните отговори, а и днес късметът му работи и секретарката на последния етаж в сградата близнак обяснява, че грешно са го осведомили и въпросите ще заминават от първата сграда, тук са дошли само да оформят командировъчните и това е почти катастрофа, но може и да е точно обратното, значи не са отлетели още и отвръща на секретарката, колкото да не си тръгне, без да се възмути – ама нали оттук щяха да ги вземат за летището!
Тича обратно, без да слуша философстването на секретарката, че на един въпрос винаги има поне два отговора – откри Америка! – и отново дава газ, вече е свикнал да натиска педалите с едно стъпало, на паркинга обаче пак е свободно само мястото за инвалиди, но сега може да спре колата върху синьото петно за колкото часа иска и да бърза по стълбището до последния етаж, а като се държи с дясната ръка за парапета почти забравя, че левият му крак остана на задната седалка, но въпросите с по няколко отговора току-що ги били извикали в сградата тризнак за последни инструкции, а асансьорът кой знае къде е заседнал – и закуцуква по стъпалата надолу.
Изскача на паркинга, но вижда същият пазач да обяснява на същите полицаи със същия паяк, че кльощавият не си е залепил на предното стъкло знак за инвалидна кола, значи няма право да паркира тука, а и кой го знае какъв инвалид е, може да си свива някак крака да заблуждава органите на реда, ама този пазач какво иска, да закачи на главата си табела “Аз съм стопроцентов инвалид и отговорите са ми нужни на живот и смърт”?
След секунди полицаите ще наместят колата му върху платформата на паяка и ще потеглят кой знае накъде и дори ще благодарят на светлоотразителната жилетка за старанието му, а той не може да тича само с крак и половина, значи да си откъсва и дясната ръка и да я размахва отдалече, ще им докаже, че е инвалид, макар и без лепенка на стъклото.
Полицаите го забелязват и обръщат към пазача по една палка във всяко око, той на глупаци ли ги прави!, но в погледите им се мярка и съмнението, че и инвалидът – ако наистина е инвалид – не е стока и не се ли сеща, че отвлича органите от преките им задължения, но те са образцови пазители на закона и му обясняват като на съмишленик да кандидатства в лекарската комисия, там ще му издадат най-много за месец документ за инвалидност.
Тези хора не разбират ли, че няма време за никакви комисии, не, ако им обясни, ще се съгласят с него, но в този момент най-малко му се разправя с униформени с палки в очите, дава на заден и докато мигне, вече отваря вратата на шефа в сградата тризнак и вика къде са отговорите, но главната експертка го заковава като с карфица за стената с глас на компютър, че преди половин час са дали на шефа кабинет в централната сграда, да го потърси там след седмица, забелязва обаче, че посетителят е без ляв крак и дясна ръка, изключва говорещия компютър от гласните си струни и прошепва, че шефът е успял да инструктира само десетина от въпросите – тук се събра навалица и той върна останалите да го чакат пред новия му кабинет.
Колко е добре на едни и същи въпроси да има по няколко отговора!
Дали надолу да не вземе асансьора, само с лявата ръка няма как да се крепи за парапета, но и двата са спрели между етажите, затова хуква пак по стъпалата, напъхва се в колата – газ с левия крак, а десният само потрепва с коляно, сякаш се извинява, че не изпълнява задълженията си, дясната ръка на задната седалка пък стиска и разтваря пръсти, и тя иска да му помага да върти кормилото – и след минута отново връхлита на паркинга, а там, както обикновено, има само едно боядисано в синьо свободно място и го чакат светлоотразителната жилетка и полицаите с по две палки във всяко око, виждат, че още не е залепил знак за инвалид върху стъклото и палките в им стават по три, а въпросите излизат от сградата и се въртят около микробуса за летището – ама това е катастрофа!
Ако отново ще обяснява на полицаите, че е инвалид и не му остава никакъв месец, нито седмица, нито ден, нито секунда да се реди на опашка пред лекарската комисия, по-добре да беше закачил на челото си табела “Инвалид съм, не виждате ли, че съм без един крак и една ръка, а отговорите и за вас са на живот и смърт”, а въпросите вече се настаняват в микробуса и се оглеждат за отговорите си, които се мотаят още пред вратата на шефа, ето ги най-после, слава богу!, палките в очите на полицаите обаче стават по четири и светлоотразителната жилетка потрива ръце – казвах ви, че ако беше инвалид, щеше поне да закрепи на челото си надпис “Инвалид”.
За никакви надписи няма време бе!
Микробусът всеки момент ще потегли, а отговорите се оказаха много повече и това ги прави още п`о на живот и смърт, затова ще паркира върху правоъгълника с цвят на син камък, ще си откъсне и главата и ще я пъхне под мишница, после ще заподскача на куц крак към микробуса, да ги види тези с палките в очите и светлоотразителната жилетка как ще пелтечат истински инвалид ли е този навлек без ръка и крак, че и главата му я няма, или само се прави, а той ще вика на въпросите да му дават отговорите си, които са на живот и смърт и за самите тях, но как ще вика без глава?exlibris-www

И не че се намесва Съдбата

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

И не че се намесва Съдбата, и не че не ти излиза Късметът, а и Случайността едва ли решава, а кой знае, може трите заедно да образуват Четвърто, защото все нещо го беше накарало да поеме по това шосе и като видя табелата за селото, се сети, че някогашният му шофьор все го канеше да му дойде на гости в родната му къща, която е превърнал във вила – и с баня!, и на него все не му стигаше времето, а и шофьорите да си знаят мястото, но сега защо да не се отбие, още повече че свободното му време се увеличава неприятно много, понеже времето е пари, но свободното време си е чиста загуба.
След два завоя го видя с още двама-трима, подпрени на високия плот пред лавката да отпиват бира от шишета и собственикът на вила с баня си изтърва цигарата от изненада – я вижте, шефът! – и се впусна да му обяснява, че в селото и кръчмата са затворили, а хората тука, колкото са останали, едва свързват двата края, прехранват се кой с коза, кой с кокошка, но суха пара не идва и тези тримата се квалифицираха и за гробари и са щастливи, когато умре някой – роднините на покойния им плащат по шейсет лева да спуснат ковчега в дупката, че и жито и кифлички ще съберат, като се разотидат опечалените, ама старци не умират всеки ден.
Повече не му трябваше, идеите за големите проекти му идваха като блясък на светкавица и веднага направи сметката, че като осигурява на тези тримата повече работа, сами ще му се молят да делят с него хонорарите и проектът тръгна бързо, погребенията вече се извършваха всеки месец, всяка седмица, на два-три дни, но той знаеше, че скоро ще направи впечатление увеличената смъртност в селото и го разшири в съседните общини, включи още гробари и всички деляха с него хонорарите си от шейсет лева, но колко души можеш да наемеш в подобен проект, ако се ограничиш с десетина общини и вече покриваше няколко окръга, изгради мрежа за цялата страна и се наложи да вземе още помощници, някои от тях дори направи съдружници.
А зет му разгласи, че го е повишил в чин дясна ръка на шефа.
Добре де, на роднини е по-сигурно да разчиташ, дори да са малко гламави, но старците в изоставените села намаляваха и имаше опасност проектът да се провали, той обаче бързо намери изход и вложи пари в пътища и ферми, младите се връщаха по родните си места, развиваше се селският туризъм, чужденци се заселваха в изоставените къщи да харчат пенсиите си на чист въздух, а погребенията не спираха, момчетата си знаеха работата, и зетят взе да му натяква, че не разгръщат мащабите на проекта и на него му блесна светкавицата, че по селата не умират само старците, и младите ги погребват, и учениците, че и с пеленачета се случва, ето ти нов контингент и каза на зет си да възложи на съдружниците новите задачи.
Един ден при него влезе дъщеря му с бебето на ръце, целуна го по бузата и му сподели, че отива да поживее с децата във вилата на село, дори може да останат там, докато големият тръгне на училище, а мъжът й ще се прибира вечер при тях, ами то е само на двайсет километра и тогава усети, че има Съдба или Късмет, или Случайност, или нещо Четвърто, забъркано от тези трите и за първи път си помисли дали да не замрази проекта, докато внуците му тръгнат на училище, но от погребенията идва най-големият доход, как ще върти другите проекти, никакво замразяване, пред погледа му обаче се върти Четвъртото, събрало Съдба, Случайност и Късмет, не, ще го замрази, защото откакто дъщеря му се премести с децата в онази вила в селото на някогашния му шофьор, нощем вижда Четвъртото как му докладва за изпълнението на проекта.
Сутрин отваря очи да се отърве от нахалника, но Четвърто продължава да се киска, че вчера гробарите са минали две деца, макар да са малки, по нормалната тарифа, значи проектът не е ощетен, и разбра, че комбинацията от Съдба, Случайност и Късмет ще остава и на закуска, скоро ще започне да идва и за обед и след десерта ще подтичва подир него в градината, а вечерта ще изпушва една пура в хола и ще му описва как са били облечени момчетата, какъв цвят са имали лицата им и как малкият е бил по-студен от големия, ще му обещава, че когато отидат в спалнята да потънат в дълбок, здрав сън, ще продължава да коментира този феномен, защото, както той ги е учил, в проекта всеки детайл трябва да се изпипва.
Не, ще замрази проекта, докато внуците му тръгнат на училище.
А може повече да не го размразява?
Дали да не замрази всичките си проекти и отново да подкара колата към селото при някогашния си шофьор, който така и не се включи в мрежата, само при него ще се скрие от Четвъртото, а зетят му защо събира съдружниците, какво?, дясната му ръка бил наредил вече да започват от селото на шофьора, откъдето бил тръгнал шефът, трябва от него да вземаме пример – ама спрете го този идиот!, Четвъртото и при него ще се настани да му докладва и той повече няма да се измъкне, но кой го знае?
Току виж свикнал с посещенията, като нищо може дори да се сприятели с него – когато преди години дъщеря му каза за кого ще се жени, я посъветва да премисли още веднъж – и след време сам да го кани на закуска и вечеря и като изпушат по една пура, да се скриват в спалнята Четвъртото да му разказва какво са спуснали днес гробарите в двете малки дупки и как после са се нагълтали с жито и орехи, а зет му ще потъва в здравословен сън и няма да сънува нито Съдба, нито Случайност, нито Късмет, на сутринта ще става бодър, готов да работи по проекта и вечер да разговаря с Четвъртото.
И ще се оправдава – ама, шефе, аз съм ти зет, значи и аз има нещо в главата и изпълнявам задачите, преди да си ги поставил, а нощес те чух да говориш с някакви Съдба, Късмет, Случайност и дори някакво Четвърто, май не си доволен как върви проектът, ама няма да се оставя на никого да ме избута като твоя дясна ръка, да знаеш, нищо че съм ти зет!exlibris-www

И не е болка за умиралка

http://www.emilkrastev.bg/
Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

И не е болка за умиралка да се чувстваш като монета от един лев, с която най-много да купят един билет за метрото, и ако се изтърколиш от скъсания джоб на приятел, ще издрънчиш на плочите, ще се изтърколиш и ще пропаднеш в шахтата на градската канализация, а кой ще си прави труда да вдига решетката и да бърка в калта дори да ти е стар приятел – голяма работа, един лев. Но на приятелите е нужно да се помага, те са умни и достойни хора, някои изстрадали живота си, други готови да страдат, едни в началото на пътя си, други вече на една стъпка от края и се мръщиш, като гледаш как господа с папионки и прилични доходи и красавици като от телевизионен сериал са готови да ти целуват маратонките – ще ви помогна, разбира се, вие сте ми приятели, хайде да изпием по кафе. В един момент обаче се озоваваш в канала и приятелите вече не приемат обажданията ти по телефона, но това не значи, че приятелството е умряло, просто трябва да потърсиш нови приятели – и за малко да го блъсне афиш колкото едноетажна сграда насред тротоара, който го пита с тлъсти букви иска ли да стане милионер. В някаква телевизионна игра наградата била двеста и петдесет хиляди. И с още по-тлъсти букви: един опит и ставате една четвърт милионер! Виж ти, а афишът продължава да се усмихва приятелски, че има и втора награда – ами то и втората награда не е за изпускане, макар че е само двайсет и пет хиляди, значи десет пъти по-малко от първата. Печелиш я и ставаш една десета от една четвърт милионер, или, другояче казано, една четирийста милионер, лошо ли е? Третата е най-скромна, две хиляди и петстотин, но като си повтаряш преди да заспиш нощем, че си една четиристотна милионер, сигурно си осигуряваш сладки сънища. Милионерът си е милионер, дори да има единица с някоя друга нула под дробната черта, а той сега получава двеста и петдесет лева заплата и излиза, че е милионер, макар и една четирихилядна – ехей, приятели, връщайте се! Аз не съм монета от един лев, която ще се изтърколи от скъсания ви джоб в канала и няма да си направите труда да вдигнете решетката. Един милион е това, макар и разделен на четири хиляди, а на милионер мъже с папионки и красавици от сериал са готови маратонките да целуват и като размислиш, в теб всъщност живеят десет милионери, макар и по една десета от четирихилядния. Ако се подредят един до друг, хората ще минават край тях с възторг по лицата, ще стискат ръката на всеки, ще преглъщат и ще ги питат – може ли да ви стана приятел?, а на теб ще ти иде да се похвалиш, че не са само тези десетимата. Ти може да си сто милионери, макар и четири хиляди разделени на сто и ако някой не вярва, да тича при афиша, но да не ставаме лакоми. Достатъчно ти е да си десет милионери с поне един приятел за всеки и хайде скачай в шахтата да дотичат при теб и да ги прегърнеш. Ето, един се задава иззад ъгъла и първият от твоите милионери се изтъркулва по асфалта, но за миг спира на ръба на решетката да хвърли слънчев лъч с излъсканата си повърхност в очите на приятеля – никога не разчитай само на късмета си, че може главата на приятеля да ври от мисли и да отмине – и скача между пръчките на решетката. Да, потъна във водата и приятелят трудно ще го види, но по асфалта вече се търкаля вторият от десетте милионери в теб, мята слънчево отражение и скача в шахтата, после третият, четвъртият. Главата на приятеля все така ври от мисли как да стане милионер и не забелязва и деветия от милионерите ти, който цопва в шахтата и го вика да се присъединява към братството на милионерите, макар и с единица с много нули под дробната черта, ей, човече, не подминавай късмета си! Приятелят ще направи още една крачка и ще продължи по пътя си и никога няма да научи, че отдавна е милионер, но ти си истински приятел и ще разделиш десетия милионер в себе си, който още не е хлътнал в шахтата, на нови десет милионери с по още една нула под дробната черта – това не е никаква лакомия. Те ще се изтърколят по металната решетка с милионерски звън и приятелят най-после ще сведе поглед, ще види колко много милионери му махат от помията в шахтата и му викат: дели заплатата си на хиляда или на сто хиляди и скачай при нас! Той най-после ще си даде сметка кой е, ще издрънчи на асфалта и ще цопне в прегръдките на милионерите от калта, ами да, и той е милионер и не го интересуват нулите под дробната черта. Всички ще се хванете за ръце и ще разтърсите рамена като милионери от монети по един лев, по улицата ще се разнесе милионерският звън на милиони милионери, кой със сто хиляди, кой с милион нули под чертата, и ще скачат при вас в тинята. Над асфалта ще бучи победният марш на еднолевовите милионери, който прави милионер всекиго, независимо от заплатата, и го приема в братството на милионерите с безброй нули под дробната черта, а ти ще си мислиш просълзен колко лесно е да намериш приятели, само да са им скъсани джобовете и наблизо да има решетка на градската канализация.exlibris-www

 

Тичам, шефе!

http://www.emilkrastev.bg/
Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

– А! Виж това.

– Кое, шефе?

– Онази паметна плоча на тротоара.

– На тротоара, шефе.

– Някаква фирма дарила на общината пешеходната пътека.

– Дарила, шефе.

– Крият данъци.

– Крият, шефе.

– Но в общината ги хвалят – дарители!

– Хвалят ги, шефе.

– И кметът им е връчил грамота.

– Връчил е, шефе.

– А утре боята на пътеката ще се изтрие.

– Ще се изтрие, шефе.

– Паметната плоча обаче ще остане.

– Ще остане, шефе.

– И онези пак няма да плащат данъци.

– Няма да плащат, шефе.

– Аз ще даря небостъргач.

– Ще дариш, шефе.

– И кметът ще ми връчи грамота.

– Ще ти връчи, шефе.

– Ама небостъргачите са много високи.

– Високи са, шефе.

– Ще даря мол.

– Мол, шефе.

– Или будка за автобусни билети.

– Будка, шефе.

– Но в номера с паметната плоча има подтекст.

– Има, шефе.

– Не даряваш нещо, което стърчи.

– Не даряваш, шефе.

– Дарението трябва да е като пешеходна пътека.

– Като пътека, шефе.

– Или още по-ниско.

– По-ниско, шефе.

– Ще даря… градската канализация.

– Канализацията, шефе.

– Тя и без това е общинска.

– Общинска е, шефе.

– Значи, ще ми излезе без пари.

– Без пари, шефе.

– И никакви данъци.

– Никакви, шефе.

– Но ще сложа паметна плоча.

– Ще сложиш, шефе.

– И в кметството ще кажат – ето един дарител.

– Дарител ли?

– Jичай да съобщиш в общината за дарението.

– Няма да тичам.

– Кметът няма как да не ме награди.

– Няма да те награди.

– И им подшушни да впишат едро в грамотата, че АЗ съм направил дарение за всички жители на столицата.

– Няма да подшушна.

– Тичай, ти казах!

– Няма… тичам, шефе!exlibris-www

 

Как­во зна­ят те за биз­не­са

http://www.emilkrastev.bg/
Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Как­во зна­ят те за биз­не­са и го­ле­ми­те иг­ри, биз­не­сът дви­жи све­та и ако ня­кой си въ­об­ра­зя­ва, че по­ли­ти­ци­те пра­вят за­ко­ни­те, зна­чи е по-го­лям глу­пак и от те­зи глу­па­ци в та­ра­тай­ки­те, де­то са се на­ре­ди­ли от еди­ния све­то­фар до дру­гия и ще дре­мят зад во­ла­на де­сет ми­ну­ти, докато им дойде ред даминат, за­що­то ако за тях де­сет ми­ну­ти са за­къс­не­ние за ра­бо­та за­ра­ди зад­ръс­те­но­то дви­же­ние – се­га със зад­ръс­те­но­то дви­же­ние мо­жеш да из­ви­ниш и за­къс­не­ни­е­то за соб­с­т­ве­но­то ти пог­ре­бе­ние, – ти за де­сет ми­ну­ти мо­же да спе­че­лиш търг, да уре­диш с ми­нис­тър свой чо­век за пос­ла­ник, да уго­во­риш с кме­та кон­це­сия, да по­шуш­неш две ду­ми и бан­ка­та на он­зи пе­де­раст да фа­ли­ра и още тол­ко­ва не­ща, все важ­ни за дър­жа­ва­та, за­що­то дър­жа­ва­та е биз­не­сът, не са по­ли­ти­ци­те, не бъ­де­те на­ив­ни. Е как то­га­ва да ча­каш пет­де­сет трош­ки пред те­бе да из­пъл­зят до кръс­то­ви­ще­то, раз­би­ра се, че ще да­деш газ по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние и ще зас­та­неш най-от­п­ред и дру­ги­те шо­фьо­ри до­ри ве­че ня­ма да си пра­вят тру­да да те из­п­су­ват, те от­дав­на са раз­б­ра­ли, че в та­ки­ва ко­ли пъ­ту­ват важ­ни за биз­не­са, по­ли­ти­ка­та и дър­жа­ва­та лич­нос­ти. Жи­во­тът е ди­на­ми­ка и щях­ме още да бъ­дем зас­пал Ори­ент, ако про­дъл­жа­вах­ме да кис­нем на опаш­ка­та пред све­то­фа­ра, до­ка­то дру­ги­те през то­ва вре­ме пе­че­лят търг, сре­щат се с ми­нис­тър, уго­ва­рят с кмет, но ние ве­че не сме Ори­ент и ни­ко­га по­ве­че ня­ма да бъ­дем. Из­ду­хал си ко­ли­те по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние до ле­вия тро­то­ар и пред очи­те ти тан­цу­ва ре­зул­та­тът от спа­се­ни­те де­сет ми­ну­ти, нас­т­ро­е­ни­е­то ти се е вдиг­на­ло ка­то на сват­ба и пред­чув­с­т­ваш ра­дост­та от след­ва­ща­та крач­ка по-да­ле­че от Ори­ен­та, а се блъс­каш в све­те­ща сте­на! Сгра­ди­те от­с­т­ра­ни за­ли­тат, спи­рач­ки­те кър­ко­рят, а ти скър­цаш със зъ­би по-сил­но и от тях, за­що­то са­мо иди­от мо­же да сло­жи све­то­фар на пъ­тя ти точ­но ко­га­то бър­заш тол­ко­ва – а ти ви­на­ги бър­заш! – и от­го­ре на всич­ко да го вклю­чи на чер­ве­но. На­тис­каш газ­та док­рай, мо­то­рът ре­ве, ще се раз­ле­ти на пар­че­та, ле­ви­ят ти крак тре­пе­ри вър­ху съ­е­ди­ни­те­ля, ле­ко дви­же­ние на­го­ре и ще пре­ле­тиш през кръс­то­ви­ще­то, май­на­та му на све­то­фа­ра!, но то­ва вре­ме ми­на. Се­га си пи­еш пи­ти­е­то с дру­ги по­ли­ти­ци – а всъщ­ност вър­тиш биз­не­са, на­ли обяс­них – и не вър­ви да ми­на­ваш на чер­ве­но. Ти пра­виш за­ко­ни­те, ти тряб­ва да ги спаз­ваш – ис­ка им се да крес­нат оне­зи с трош­ки­те зад те­бе, но про­дъл­жа­ват да дре­мят на во­ла­ни­те и ня­мат же­ла­ние до­ри да те из­п­су­ват, за­що­то са раз­б­ра­ли, че псув­ни­те не са­мо че не про­ме­нят ни­що, а и до­ри не им олек­ва ве­че от тях. Доб­ре де, от те­бе да ми­не, ще им спаз­ваш за­ко­ни­те, що­то то­ку-виж те из­ти­по­са­ли в ня­кой вес­т­ник или те по­ка­за­ли по те­ле­ви­зи­я­та как пре­си­чаш на чер­ве­но, се­га все­ки мо­же да си ку­пи жур­на­лист и да ти нап­ра­ви мръ­со­тия, а пре­ди са­мо ка­то си по­мис­ле­ха в ре­дак­ци­я­та да спо­ме­нат за те­бе, се на­пи­ка­ва­ха. Но по­ве­че не вър­ви, зна­чи се­га е мо­мен­тът да по­ка­жеш, че си стиг­нал до­ту­к не са­мо с мус­ку­ли, гла­ва се ис­ка да фу­чиш с та­ка­ва ко­ла по плат­но­то за нас­рещ­но дви­же­ние, мис­ли!, мис­ли! Да пре­мах­неш све­то­фа­ри­те? Лес­но е, но шо­фьо­ри­те са на­хал­на пас­ми­на, ще се пъ­хат пред те­бе и ще гу­биш по­ве­че вре­ме да им на­би­ваш в гла­ви­те ка­то те ви­дят от­да­ле­че, да га­сят дви­га­те­ли­те. Да сло­жиш са­мо по­ли­цаи на кръс­то­ви­ща­та? Не, до­ри ти ня­ма да на­ме­риш тол­ко­ва по­ли­цаи. Да наг­ла­сиш све­то­фа­ри­те по пъ­тя ти да свет­ват зе­ле­но? Хм… Да­ли пък да не се на­ре­диш от­зад? Ако и ти из­ча­каш, ако и дру­ги­те ка­то те­бе из­ча­кат, ако всич­ки из­чак­ват, да­ли ча­ка­не­то на све­то­фа­ра ня­ма да се на­ма­ли на пет ми­ну­ти? На две ми­ну­ти? Да­ли ня­ма изоб­що да прес­та­нем да ча­ка­ме и Ори­ен­тът да ос­та­не да­ле­че зад аус­пу­си­те?… Но ти не слу­чай­но пре­ка­ра тол­ко­ва вре­ме в ка­фе­то и на он­зи тро­то­ар с пач­ка до­ла­ри в джо­ба – из­го­ден курс, мо­ля, един лев по­ве­че, от­кол­ко­то в бю­ро­то, – а ка­то от­во­ри­ха гра­ни­ци­те три ме­се­ца в Гер­ма­ния и го­ди­на и по­ло­ви­на в Ис­па­ния, по­доб­ни глу­пос­ти не те раз­мек­ват и ако не бе­ше та­ка, се­га и ти ще­ше да дре­меш на во­ла­на в ре­ди­ца­та от та­ра­тай­ки, ос­вен то­ва ве­че го из­мис­ли. Сла­гаш све­то­фар в ку­пе­то та­ка, от­дяс­но, да ти е ви­на­ги под око, мон­ти­раш и коп­че зад лос­т­че­то за ми­га­чи­те и ка­то наб­ли­жиш кръс­то­ви­ще­то, щрак! – в ко­ла­та свет­ва зе­ле­но, да­ваш газ и ле­тиш след сво­и­те де­сет ми­ну­ти към ми­нис­тъ­ра, тър­га, кме­та – ми­на­вам на зе­ле­но, ей! Спаз­вам за­ко­на! То­ва е де­мок­ра­тич­на­та дър­жа­ва, на де­мо­са, на на­ро­да, за­що­то тък­мо то­зи на­род от мух­льов­ци в та­ра­тай­ки и жур­на­лис­т­че­та с фо­то­а­па­ра­ти и ка­ме­ри нап­ра­ви дър­жа­ва, в ко­я­то спаз­ва­ме за­ко­ни­те до­ри ние, де­то сме си ги из­мис­ли­ли на нас да ни вър­шат ра­бо­та, но глав­но­то е, че бъ­де­ще­то е на пра­во­то и за­кон­ност­та и ту­ка ни­ко­га по­ве­че ня­ма да се вър­не он­зи Ори­ент. По­не до­ка­то ние фу­чим по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние.exlibris-www