Природата е върхът

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата ПЛАЦЕНТА

placenta-www

Природата е върхът и короната й са масивите от дъб, бук, бор, леска, бреза, ела, короната на короните пък са вековните дървета с набраздената им като послания от вечността кора, а бай Пенчо вчера ми тръсна снимки на не знам колко такива столетници, които бил правил в продължение на трийсет години, и се примоли да му освободим за седмица стаичката в сутерена да ги подреди като в изложба. Вдигнах крак да го ритна обратно на мястото му, изложба му се приискало, като че е Златю Бояджиев и сякаш аз съм пропилял тези трийсет години от живота му. Какво знае той за проблемите с изхранването и да чакаш да дойде Големия, в този момент обаче снимката на тристагодишната мура драсна мозъка ми като кремък по стомана и блесна искра – това, че нищо не е направено не значи, че не е работено нищо! – и изтичах при Малкия. Бай Пенчо да събере снимките си в албум и да го поставим в нарочна витрина срещу асансьора и когато Големия влезе, Малкия да му го поднесе и да обясни, че да, закъсваме с изхранването, но не сме допуснали да отсекат нито едно вековно дърво и това е запечатано черно на бяло, а в отделни случаи и цветно, от нашия любител, който всъщност не е съвсем любител, защото сме открили щатна бройка за художник фотограф. Щом притежаваме качества да се грижим за короната на природата, колко му е да осигурим и изхранването, а на Малкия очите му светнаха – по-добре е от нищо! Ако му бях предложил да наберем от небето кошница звезди и да ги накачим по стените за посрещането на Големия, пак щеше да се зарадва, но това с албума му се стори по-сигурно и за пореден път пролича неблагодарността на Малките. Вместо да ме награди с два дни отпуск, ми нареди да отпечатам албума до осем сутринта на следващия ден, но какво разбирам аз от печатане и щом бай Пенчо се натиска за стаичката в сутерена, да си я заслужи. Потърсих го да му възложа задачата като на щатен фотограф, но той пак беше хукнал да си пилее живота между вековните дървета и аз може да не разбирам от полиграфия, но знам как да се измъквам от всякакви каши. От снимките за изложбата скроих обложка с два раззеленили се столетника в средата и заглавие “Векове корона на природата – векове изхранване на населението”, нахлузих я върху първата книга, която ми попадна под ръка, и я огледах доволен, ще свърши работа. Утре Малкия ще покаже на Големия нагънатата като вечност кора на мурата върху обложката и Големия ще разбере, че парите за правене на нещо, без да се постигне нищо, не са изхарчени напразно. Нали Големия затова е Голям, защото не си губи времето със снимки на някакъв любител, който само от половин ден е фотограф на щат, но не успях да предупредя Малкия. И когато глутницата на Големия нахълта в сградата, Малкия грабна маскираната книга и му я пъхна в ръцете – може да сме Малки, но резултатите ни не са по-малки и едното малко винаги компенсираме с друго не по-малко малко! Големия чак сега го забеляза, Големите затова са големи, защото погледите им минават през Малките, като че не са се раждали, но този път спря и отвори книгата – ама и късмет!, – а на мене ми стана все едно в колко дълбока пропаст потъвам. Малкия надникна над рамото му да обяснява кое вековно дърво от кой век е и какви грижи полага лично той да не се изтрият посланията от вечността, те ни нашепват как да подсигурим изхранването, но видя илюстрации с наденици, луканки, шунки, бекон, пушен врат, суджуци и саздърми, все неща, които отдавна не бяхме близвали – как можах да попадна на сборник с готварски рецепти!, – и ме стисна за ръката да се свличаме заедно в пропастта, като че от това щеше да ни стане по-леко. Вместо да разтърси сградата със синкав гръм от светкавици обаче, Големия продължи да разлиства книгата – ха-ха!, вие сте надскочили себе си бе, ха-ха! От първата страница устата ти се пълнят със слюнка, по средата се чувстваш като на сватба, а в края си преял – и отново: ха-ха!, а аз хукнах да се скрия в мазето. Малките обаче затова са Малки, защото и в най-малката дупка да се завреш, пак те хващат за ушите и от погледа му блеснаха светкавиците на Големите – аз може да съм Малък и може никога да не стана Голям, но и най-Малкия е по-голям от Нищожния и ти давам две секунди да ме измъкнеш от кашата! И аз не съм Голям, и Малък не съм, но имах готово предложение – вместо да търсим месо за домашни колбаси, което никъде няма да намерим, да развием идеята на Големия. Големите затова са Големи, защото бълват големи идеи, и да печатаме онази книга в осем милиона екземпляра дневно и да я раздаваме по списък. Както каза Големия, от първата страница устата ти се пълнят със слюнка, но Малкия, нали затова е Малък, не се хваща лесно – ти с един албум не се оправи, сега се напъваш за осем милиона, с два пръста ще ти откъсна главата, ей! В дупката обаче аз и за това бях помислил и обясних почтително, като истински Нищожен, че е възможно да съкратим книгата до брошура за телешки салам и кървавица, не е здравословно всеки ден да се преяжда като на сватба, и светкавиците в погледа на Малкия поизбледняха, сякаш им намали тока наполовина. Но Малките затова са Малки, защото не пропускат и най-малката подробност, и в гласа му дебнеше съмнение – с милионите за печатането е по-лесно да развъдим свине и крави, – мене обаче трудно ще ме хванеш натясно, защото не пропускам и най-малката подробност, нищо чудно някой ден и аз от Нищожен да стана Малък. Вярно е, съгласих се, но милионите отидоха да разрешаваме проблема с изхранването, макар че е останало нещо, но и то за брошури няма да стигне, затова ще печатаме илюстрациите от книгата върху листовки, хората да си ги носят като сандвичи. В трамваи и автобуси, по улици и на пейки, на работните места и на екскурзии да дъвчат до преяждане, а аз ще се разровя в други готварски книги и ще пуснем листовки със салати, супи, мусака, кебапчета, пържоли, пържен дроб, гарнитури, сирене, прясно и кисело мляко, конфитюри, компоти, халва, какво повече му трябва на човек? А, ще добавим и бутилки гроздова и Малкия започваше да събира звездите за по­срещането в кошница, но още не изключваше напълно тока на светкавиците си – народът бил лаком и от листчетата за месец нямало да остане и откъснато крайче, значи да не съм го съветвал да раздаваме купони за хартия. Но аз не мислех да се връщаме трийсет години назад и признах, че и залесяването не върви с нужните темпове. Отделителната система на лакомия ни народ за нула време ще изхвърли откъдето му е мястото масивите от дъб, бук, бор, леска, бреза, ела, но имаме резерв – и му подадох албума с бай-Пенчовите вековни дървета, който бях успял вече да отпечатам. Листовките от тези столетници ще осигурят прехраната за десетина години и сандвичите с послания от вечността ще стават да ги поднасяме на чужде­странни делегации. Макар че съм Нищожен, му показах, че с мислене Нищожните могат да пораснат до Малки, ако пък имат късмет, току-виж се източили до Големи – знам, че тези свидетели на вечността са защитени от закона, но няма да вършим нищо незаконно. Хем и на Големия ще му хареса, нали той прави законите. Короната на природата е най-ценното, затова ще благодарим на бай Пенчо за самоотвержения му труд на полу­щатен фотограф и на мястото на всяко отсечено вековно дърво ще поставяме снимка от колекцията му, черно-бяла, понякога и цветна, и ще водим там чуждестранните делегации – хем опазваме, хем изхранваме!, а очите на Малкия блестяха – звезди в кошницата ли, светкавици ли, върви го разбери: отивам при Големия, а ти бягай да печаташ, но първо освободи на бай Пенчо стаичката за цял ден да си направи изложбата, трийсет години се е трудил извънщатно човекът.exlibris-www2

Реклами

Аз не съм по науката

http://www.emilkrastev.bg/

placenta-www

Аз не съм по науката, но това не значи, че може зад гърба ми ха-ха-ха, тя, науката, е за всички и дори, ако погледнеш, често е била по-благосклонна към онези, които не са имали претенции, но са й служели всеотдайно. Така да се каже, с цялото си сърце и аз вярвам в нея и й се възхищавам и сега не само ти повтарям думи на племенника ми, а навлекът, дето брои дните кога ще ме пенсионират, се вре навсякъде, като петна по кухненска престилка, ама и простак, нали? Науката е нашето бъдеще и надежда, без науката сега щяхме да се возим в конски каруци, а и тях нямаше да ги има, както казва племенникът ми, на него вярвай, той се занимава с най-сложната наука, дълбае в най-затънтените й кьошета. Понякога, когато е в настроение, сядаме на шах и ми разказва неща! – да ти се замае главата. Пипето му сече и ще постигне целта си – да удължи човешкият живот над сто години, до сто и трийсет дори! Е, стана ми симпатичен, ще ти издам една тайна, ти няма да злоупотребиш. Та играем ние шах, а племенникът ми обяснява какви опити върху какви мишки върши, по-скоро мисли на глас, все едно на дървените фигури говори, нали аз нищо не разбирам, ама ха, де! През това време аз не си бъркам в носа, а слушам. Намерих книжки, абонирах се за списание и най-важното, записвам всяка дума на племенника и вече, скромно казано, поназнайвам нещо. Ще попиташ какво е толкова интересното, но не бързай да се подхилваш. Племенникът казва, че вече е на крачка, хубаво, аз това и чакам. Нека се прочуе момчето, нека го наградят, да му вдигнат заплатата, не му завиждам, аз на никого не съм завиждал, малко да ме познаваше, щеше да речеш – така е. Но със записките не преставам и още едно списание изписах, този път от чужбина, много е просто, бе, не се ли сещаш? Щом племенникът удължи живота до сто и трийсет, колко му е после аз да скоча до сто и осемдесет или двеста, напразно ли изчетох толкова страници? Нали ти казах, че науката не обича фукльовците, затова аз тайно върша всички опити с мишки на племенника върху себе си, и двойно, и ще стана значи първият, който ще живее два века. Тогава ще види навлекът с физиономия на лекясала престилка, като натрупам сто и петдесет – сто и осемдесет години стаж, като ми дадат самостоятелна канцеларийка с бюро и стол с висока облегалка, пряк телефон, на стената грамота за дългогодишна служба, а директорът току ми звъни по диктофона. Най-после ще разбере лекето на кого се е кикотело в очите, че е изкуфял след толкова години в учреждението и ще ми стои мирно до асансьора, ако река, ибрик с вода ще ми държи да си плакна ръцете, ей така, за нищо, за прищявка. Само да почака.exlibris-www2

Дойде времето на младото поколение

http://www.emilkrastev.bg/

placenta-www

Дойде времето на младото поколение с неговите си идеи и на нас ни остава само да клатим глави отляво надясно или отгоре надолу, а може би обратното, но на която и страна да клатим ние глави, сега е времето на младите и ми се искаше тъкмо това да кажа на внука, но той от вратата викна, че ме е търсил из цялата сграда и накрая портиерът го посъветвал да се качи в стаичката с капандурата. Преди година-две се говорело, че като пенсионирали бай Пенчо, му разрешили да се настани там някъде, нали синът му бил все по чужбина и не му оставало време да го прибере във вилата си – я колко е пораснал внукът! Сядай, казвам, не съм те виждал, откакто беше в първи клас, но той си поглежда часовника. Чакат го на едно място, и на още едно, и на още едно да дава от идеите на младото поколение, но той е толкова зает и се сетил за мене, нали от малък слушал майка си да се оплаква, че надувам главата на баща му с измислиците си и не го оставям да е все по чужбина, чудесно дете. Исках да помогна на внука, но тъкмо сега разполагах само с една идея, която не беше за младото поколение, а в стаичката ми под капандурата и през деня не виждам по-далече от протегната ръка и се блъскам в леглото и шкафчето, докато стигна до масичката да си налея вода от каната. Затова изобретих пръчка от восък и промуших през нея фитил, който стърчи от двете страни, и като запаля и двата края, свети достатъчно, за да намеря каната, без да се блъскам в леглото и шкафчето, а в съседния таван се е настанил някакъв професор, и той пенсионер, но това не му пречи да дрънка глупости. Показах му новото устройство и той наду бузи, че свещи можело да се купят във всяка будка – а бе нали ти казвам, че е пенсионер – и му обясних, че и аз съм купувал свещи от будките, да не ми открива Америка. Моята пръчка от восък с фитил е предназначена да свети денем, когато е невъзможно да вървиш по тротоара, без да се блъскаш в леглото и шкафчето, и да не ми философства, че и през деня не гасели нощните лампи по улиците, рекламите мигали и се кълчели денонощно, автомобилите и мотоциклетите вече фучали и по обед с включени фарове, за какво ми било да се разхождам със запалена свещ. Електроцентралите, мой човек, ще се развалят, акумулаторите ще се изтощят, ще изсмучем нефта и газа и ще остане само запаленият от двата края фитил да не се блъскаме в леглото и шкафчето като ни се допие вода, но пенсионерът от съседния таван се изхили, че слънцето винаги ще свети и хукна по етажите да разсмива де кого срещне. Направих две крачки след него да го стисна за гушата, не ми го погаждаше за първи път този номер, но се спрях, май е прав. Така че, моето момче, търси идея на друго място, но внукът ме удря по рамото – дядо, имам хора, които знаят как да угасят слънцето, и ще започнем производството на двойни свещи, тичам да им взема акъла с идеята си. На мене пък ми стига, че като изчезне слънцето, ще можем да ходим по улиците с по една восъчна пръчка в ръка без да се блъскаме в леглото и шкафчето, за да изпием глътка вода, нали бъдещето принадлежи и на старите поколения?exlibris-www2

Не е съвършен човекът

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата ПЛАЦЕНТА

placenta-www

Не е съвършен човекът, сигурно и вие сте го изпитвали на гърба си, ако сте си поставяли големи цели, още повече, ако винаги се намира някой да ви се присмива и тъпче, а нашите несъвършенства са хиляди, но едно от най-лошите е краткият ни живот, няма и сто години. Колелото ли да откриеш за толкова време, Хеопсовата пирамида ли да построиш, отгоре на всичко една трета я проспиваме. Веднъж ми попадна брошурка по автогенен тренинг и чета: след пет минути самовнушение все едно, че си спал три часа, и веднага си направих сметката: за десет минути – шест часа сън, значи ще ми остават по двайсе и три часа и петдесет минути дневно за големите цели. Навих часовника, проснах се по гръб и си повтарях колко съм спокоен и отпуснат и съзерцавах колелото, което ще открия следващата седмица. Станах – главата ми като след двуседмично запиване, затова разлистих отново брошурката и се оказа, че главното условие било да забравя кой съм. Добре, и отново със затворени очи и си повтарям как се нося по водата, а мислено вече изобретявам педали за колелото. Надигнах се, сякаш съм тичал до морето само с по една почивка на сто километра и с единственото желание пак да заспя, едва намерих сили да дочета брошурката. Пропуснал съм най-важното – да се освободя от мисълта си. Загасих светлината, мушнах се под одеялото и – нямам никаква мисъл, не знам кой съм, ни¬що не ме смущава, а пред затворените ми очи се е строила цяла редица фараони, всеки до пирамидата си и ми се кланят – голяма работа си!, и в краката ми се въргалят всички онези, кои¬то сега ми се присмиват и тъпчат. Човек не е съвършен, но е упорит. Лежа по двайсе и четири часа на денонощие, стискам клепачи и въртя в ума си – нямам никаква мисъл, нямам никаква мисъл. Ако ще сто години да си самовнушавам, брошурката обещава безкрайно много време, но накрая ще постигна съвършенство и тогава ще видят те как се тъпчат колела и пирамиди!

http://www.emilkrastev.bg/

За­дъл­жи­тел­но е да се сме­еш

placenta-www

За­дължи­тел­но е да се сме­еш по един час на ден, каз­ват прак­ти­ку­ва­щи­те йога, за да имаш нас­т­ро­е­ние за жи­вот, и ка­то чух, че ве­че се съз­да­ват и цен­т­ро­ве на сме­ха, це­ли­ят се раз­т­ре­пе­рих, пред­с­та­вя­те ли си във все­ки квар­тал цен­тър на сме­ха, във все­ки блок, на все­ки етаж! Спо­ред ме­не тряб­вада бъ­дат не­го­ле­ми за­ли със сто­ло­ве ка­то в са­мо­ле­ти­те. По сре­да­та един по-ви­сок за во­де­щия, кой­то го­во­ри не­що ве­се­ло и се за­ли­ва в та­къв смях, че ду­ми­те му не се раз­би­рат, но то­ва не пре­чи на ос­та­на­ли­те. Те гле­дат щас­т­ли­ви­те съл­зи по бу­зи­те му, ли­ца­та им по­чер­ве­ня­ват, гър­ла­та им се сви­ват в спаз­ма­ти­чен ки­кот и из­ли­зат на ули­ца­та. Ръ­ку­ват се и се сме­ят, се­дят в ка­фе­не­то и се сме­ят, ча­кат за вес­т­ник и се сме­ят, раз­хож­дат ку­­че­та­та си и се сме­ят, блъс­кат се в трам­вая и се сме­ят, ка­рат се с про­да­вач­ка­та и се сме­ят, обиж­дат се и се сме­ят, на­ла­гат се с юм­ру­ци и се сме­ят, лъ­жат се и се сме­ят, из­не­ве­ря­ват си и се сме­ят, пре­да­ват се и се сме­ят, уби­ват се и се сме­ят. От кол­ко вре­ме се­дя на про­зо­ре­ца и ги ча­кам да се появят по тро­тоа­ра да из­ти­чам и аз при тях, да се смея и кикотя и съл­зи да текат по бузите ми и кой­то каз­ва, че ни иде да лег­нем на па­ва­жа и да не ста­нем, да му сма­жат гла­­ва­та ка­то на усой­ни­ца!exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

Пита ме щастлив ли съм

placenta-www

Пита ме щастлив ли съм и аз веднага контра – какво е щастие? – и той започва да мънка, мърльо, който търси да си чеше езика. Щастието, мой човек, е да ти се изпълняват всички желания. Точно така! Или всичко, или нищо. Какво казваш, не е възможно? Да си имаме уважението, не говорехме за възможно и невъзможно. А да ти се изпълняват желанията, има един прост начин, известен от памтивека – да пипнеш сянката на Земята. Ей, пак гракна как да станело, твоя работа! За себе си съм открил средството, и в учебниците пише, че при лунно затъмнение сянката на Земята покрива цялата Луна, значи там и последният глупак е щастлив. Разбираш, нали? Ще се видим на Луната. Хайде, че имам още толкова неща да свърша. И престани с това невъзможно, ставаш досаден, ти ме попита, аз ти отговорих… Чакай, ще ти доверя последно – не е сигурно дали и на Луната се сбъдват всички желания, но едно да е, дори да е намек за желание, малко ли е?exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

 

Влюбеният полицай…

Из книгата УЕБСАЙТ

 

korica_website_var1.inddВлюбеният полицай, особено легналият, е способен на подвизи и какво толкова, ако си професор или артист, или директор, или архитект, или собственик, или управител, важното е да си вършиш работата и да не се зазяпваш много-много малолитражка ли спира на светофара, или лимузина профучава с два пъти по-висока скорост от позволената и когато дойде самосвалът да излее бетона, кой знае защо, тъкмо това си помислих. Двама души с лопати разтеглиха купчината от тротоар до тротоар, като изсъхна я боядисаха на бели ивици и се роди легнал полицай, от онези, които уж дремят по цял ден, но само да се опита кола да мине през тях по-бързо от пешеходец, започва да я подмята и да й разбива лагерите. Сега да ги видя пияниците и наркоманите как ще надуват газта тъкмо пред детската градина – и без да се усетя, съм го казал на глас, а легналият полицай се размърда и отговори стегнато както е по устав – точно така, бай Пенчо. Дойде време да им покажа какво съм научил в Школата и да не се хилят, че се излежавам в праха, като легнал полицай, ти само почакай. На това място са се случвали какви ли не чудесии, защо да не се появи и катаджия, който няма да ти прибира десетачката, за да не ти напише акт и още на другата сутрин се убедих, че чудото е станало и ми се прииска да му стисна ръката, на него обаче ръцете му бяха заети да попълва фишове. Всеки ден заставах до входа и се радвах на невиждания феномен, дори престанах да следя кой влиза в сградата на Управлението, където откриха и детска градина за децата на служителите, а Шефа се пошегува – бай Пенчо, забравяш си портиерските задължения, но аз продължих да крача край легналия полицай. Той наблюдаваше минаващите върху него коли дали гумите им не са изтрити, или маркучите на спирачките не са се напукали, спираше ги за превишена скорост, проверяваше за алкохол и наркотици и вадеше кочана с актовете, а на мене сърцето ми пееше, тази шофьорска сган най-после ще разбере, че има ред в държавата. Шофьорската сган обаче не се предаваше и вдигна тарифата на две десетачки, на три, опита се да купи представителя на закона с обещания, че ще го боядисат в жълто, заплашваше го, че ще му изтъркат боята или ще се оплачат в Школата. Шофьорът на Шефа, като минеше над него, се изплюваше отгоре му, но той само ми намигаше, Шефа ще го изрита скоро – ама какво разбира от шефове един легнал полицай, мислех си, и ми ставаше жал за момчето. Старае се, а го тъпчат и газят, но забелязах как Шефа веднъж му кимна, като влизаше през портала и той ми се похвали – в Школата тъкмо този Шеф го е учил да притиска шофьорската сган, а когато изляха на два метра от него и легнала полицайка, започна да се пъчи. Шкембето му се наду толкова, че вече и каруца едва минаваше отгоре и когато през нощта дойдоха двама с кирки да си разчистят сметките, той наду свирката. Убийците на легнали полицаи си подвиха опашките, а той се усмихна на легналата полицайка, която не смееше да мръдне от страх, утре гледай. На следващия ден размаха палка срещу колата на Шефа и написа акт на шофьора му, Шефа се засмя – правилно, колега!, и той изгледа влюбено легналата полицайка и се изпъчи още повече, а влюбеният полицай, особено легналият, е способен на подвизи, но аз още не знаех. Затова когато пред входа спря колата на Шефа, но този без Шефа, в първия момент не обърнах внимание, а шофьорът се изхлузи от нея, изплю се, както винаги, върху легналия катаджия и направи знак с ръка. Трима здравеняци със светоотразителни жилетки слязоха от багера, който бръмчеше до отсрещния тротоар, преградиха улицата с червени пластмасови конуси и шофьорът ритна легналия полицай в ребрата. Размаха лист с печати и подписи и се изплю върху лицето му – ще сменяме тръбите на канализацията! Легналият полицай избърса плюнката от бузата си, наду шкембето си толкова, че прегради пътя като бариера и го прекъсна да докладва веднага на Шефа, багерът обаче опря зъбците си в краката му, шофьорът се изплю за кой ли път върху избелялата боя по бетона и му изкряска да млъква. Той е само един проклет катаджия в праха, когото дори не са поставили при някой п`о така светофар, а заповедта за ремонта я е подписал тъкмо Шефа и единствено личният му шофьор може да му пошушне да разкопаят двайсет метра по-нататък, така че да изтънява като лист хартия и повече да не му е чул гласа. Десният край с униформените обувки на легналия полицай се нагъна яростно, лявата му ръка бръкна в джоба да измъкне дрегера и аз продължих да люпя семки доволен, най-после това шефско мекере си намери майстора, но приятелят ми направи грешката да погледне наперено легналата си годеница. Вместо възхита от смелостта му обаче видя пребелели устни, които шепнеха – ако не разкопаят на двайсет метра, ме чака и мен същото… – и по лицето му пробягаха учудване, смайване, протест, уплаха. Чух го да хрипти, че в Школата Шефа не им е споменавал за канализации, нали обществените ремонти не трябва да се вършат за сметка на реда…, а на мене ми идеше да извикам, че ако се предаде и си свие шкембето, колите отново ще беснеят по асфалта, а на третия етаж са открили още една детска градина. Обещавам, като мине ремонтът, да залепя парчетата му и той пак ще проверява гумите и ще пише актове, с легналата полицайка ще направя същото и ще се оженят, но той я изгледа с копнеж, обърна се с гръб и измърмори – само ако Шефа нареди да ме пребоядисват всеки месец… Шофьорът се ухили – дадено, ще внесем за тебе специална боя да святкаш нощем на фаровете като легнал светофар. Ще вземаш акъла на мадамата с новата си униформа – а аз се прибрах в портиерната да разсъждавам, че няма значение дали си професор с катедра, или артист, за когото никой режисьор не се сеща, дали си архитект със студио, или стажант на велосипед, дали си собственик на уранови мини, или управител на кръчма. Дали си регулировчик срещу Народното събрание, или си легнал полицай в краен квартал. Важното е да те пребоядисват редовно, за да блестиш нощем с униформата си и да не забелязваш колите, които минават върху тебе с два пъти по-висока скорост от позволената, както са те учили в Школата.exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/