Из книгата ПЛАЦЕНТА
Природата е върхът и короната й са масивите от дъб, бук, бор, леска, бреза, ела, короната на короните пък са вековните дървета с набраздената им като послания от вечността кора, а бай Пенчо вчера ми тръсна снимки на не знам колко такива столетници, които бил правил в продължение на трийсет години, и се примоли да му освободим за седмица стаичката в сутерена да ги подреди като в изложба. Вдигнах крак да го ритна обратно на мястото му, изложба му се приискало, като че е Златю Бояджиев и сякаш аз съм пропилял тези трийсет години от живота му. Какво знае той за проблемите с изхранването и да чакаш да дойде Големия, в този момент обаче снимката на тристагодишната мура драсна мозъка ми като кремък по стомана и блесна искра – това, че нищо не е направено не значи, че не е работено нищо! – и изтичах при Малкия. Бай Пенчо да събере снимките си в албум и да го поставим в нарочна витрина срещу асансьора и когато Големия влезе, Малкия да му го поднесе и да обясни, че да, закъсваме с изхранването, но не сме допуснали да отсекат нито едно вековно дърво и това е запечатано черно на бяло, а в отделни случаи и цветно, от нашия любител, който всъщност не е съвсем любител, защото сме открили щатна бройка за художник фотограф. Щом притежаваме качества да се грижим за короната на природата, колко му е да осигурим и изхранването, а на Малкия очите му светнаха – по-добре е от нищо! Ако му бях предложил да наберем от небето кошница звезди и да ги накачим по стените за посрещането на Големия, пак щеше да се зарадва, но това с албума му се стори по-сигурно и за пореден път пролича неблагодарността на Малките. Вместо да ме награди с два дни отпуск, ми нареди да отпечатам албума до осем сутринта на следващия ден, но какво разбирам аз от печатане и щом бай Пенчо се натиска за стаичката в сутерена, да си я заслужи. Потърсих го да му възложа задачата като на щатен фотограф, но той пак беше хукнал да си пилее живота между вековните дървета и аз може да не разбирам от полиграфия, но знам как да се измъквам от всякакви каши. От снимките за изложбата скроих обложка с два раззеленили се столетника в средата и заглавие “Векове корона на природата – векове изхранване на населението”, нахлузих я върху първата книга, която ми попадна под ръка, и я огледах доволен, ще свърши работа. Утре Малкия ще покаже на Големия нагънатата като вечност кора на мурата върху обложката и Големия ще разбере, че парите за правене на нещо, без да се постигне нищо, не са изхарчени напразно. Нали Големия затова е Голям, защото не си губи времето със снимки на някакъв любител, който само от половин ден е фотограф на щат, но не успях да предупредя Малкия. И когато глутницата на Големия нахълта в сградата, Малкия грабна маскираната книга и му я пъхна в ръцете – може да сме Малки, но резултатите ни не са по-малки и едното малко винаги компенсираме с друго не по-малко малко! Големия чак сега го забеляза, Големите затова са големи, защото погледите им минават през Малките, като че не са се раждали, но този път спря и отвори книгата – ама и късмет!, – а на мене ми стана все едно в колко дълбока пропаст потъвам. Малкия надникна над рамото му да обяснява кое вековно дърво от кой век е и какви грижи полага лично той да не се изтрият посланията от вечността, те ни нашепват как да подсигурим изхранването, но видя илюстрации с наденици, луканки, шунки, бекон, пушен врат, суджуци и саздърми, все неща, които отдавна не бяхме близвали – как можах да попадна на сборник с готварски рецепти!, – и ме стисна за ръката да се свличаме заедно в пропастта, като че от това щеше да ни стане по-леко. Вместо да разтърси сградата със синкав гръм от светкавици обаче, Големия продължи да разлиства книгата – ха-ха!, вие сте надскочили себе си бе, ха-ха! От първата страница устата ти се пълнят със слюнка, по средата се чувстваш като на сватба, а в края си преял – и отново: ха-ха!, а аз хукнах да се скрия в мазето. Малките обаче затова са Малки, защото и в най-малката дупка да се завреш, пак те хващат за ушите и от погледа му блеснаха светкавиците на Големите – аз може да съм Малък и може никога да не стана Голям, но и най-Малкия е по-голям от Нищожния и ти давам две секунди да ме измъкнеш от кашата! И аз не съм Голям, и Малък не съм, но имах готово предложение – вместо да търсим месо за домашни колбаси, което никъде няма да намерим, да развием идеята на Големия. Големите затова са Големи, защото бълват големи идеи, и да печатаме онази книга в осем милиона екземпляра дневно и да я раздаваме по списък. Както каза Големия, от първата страница устата ти се пълнят със слюнка, но Малкия, нали затова е Малък, не се хваща лесно – ти с един албум не се оправи, сега се напъваш за осем милиона, с два пръста ще ти откъсна главата, ей! В дупката обаче аз и за това бях помислил и обясних почтително, като истински Нищожен, че е възможно да съкратим книгата до брошура за телешки салам и кървавица, не е здравословно всеки ден да се преяжда като на сватба, и светкавиците в погледа на Малкия поизбледняха, сякаш им намали тока наполовина. Но Малките затова са Малки, защото не пропускат и най-малката подробност, и в гласа му дебнеше съмнение – с милионите за печатането е по-лесно да развъдим свине и крави, – мене обаче трудно ще ме хванеш натясно, защото не пропускам и най-малката подробност, нищо чудно някой ден и аз от Нищожен да стана Малък. Вярно е, съгласих се, но милионите отидоха да разрешаваме проблема с изхранването, макар че е останало нещо, но и то за брошури няма да стигне, затова ще печатаме илюстрациите от книгата върху листовки, хората да си ги носят като сандвичи. В трамваи и автобуси, по улици и на пейки, на работните места и на екскурзии да дъвчат до преяждане, а аз ще се разровя в други готварски книги и ще пуснем листовки със салати, супи, мусака, кебапчета, пържоли, пържен дроб, гарнитури, сирене, прясно и кисело мляко, конфитюри, компоти, халва, какво повече му трябва на човек? А, ще добавим и бутилки гроздова и Малкия започваше да събира звездите за посрещането в кошница, но още не изключваше напълно тока на светкавиците си – народът бил лаком и от листчетата за месец нямало да остане и откъснато крайче, значи да не съм го съветвал да раздаваме купони за хартия. Но аз не мислех да се връщаме трийсет години назад и признах, че и залесяването не върви с нужните темпове. Отделителната система на лакомия ни народ за нула време ще изхвърли откъдето му е мястото масивите от дъб, бук, бор, леска, бреза, ела, но имаме резерв – и му подадох албума с бай-Пенчовите вековни дървета, който бях успял вече да отпечатам. Листовките от тези столетници ще осигурят прехраната за десетина години и сандвичите с послания от вечността ще стават да ги поднасяме на чуждестранни делегации. Макар че съм Нищожен, му показах, че с мислене Нищожните могат да пораснат до Малки, ако пък имат късмет, току-виж се източили до Големи – знам, че тези свидетели на вечността са защитени от закона, но няма да вършим нищо незаконно. Хем и на Големия ще му хареса, нали той прави законите. Короната на природата е най-ценното, затова ще благодарим на бай Пенчо за самоотвержения му труд на полущатен фотограф и на мястото на всяко отсечено вековно дърво ще поставяме снимка от колекцията му, черно-бяла, понякога и цветна, и ще водим там чуждестранните делегации – хем опазваме, хем изхранваме!, а очите на Малкия блестяха – звезди в кошницата ли, светкавици ли, върви го разбери: отивам при Големия, а ти бягай да печаташ, но първо освободи на бай Пенчо стаичката за цял ден да си направи изложбата, трийсет години се е трудил извънщатно човекът.
Влюбеният полицай, особено легналият, е способен на подвизи и какво толкова, ако си професор или артист, или директор, или архитект, или собственик, или управител, важното е да си вършиш работата и да не се зазяпваш много-много малолитражка ли спира на светофара, или лимузина профучава с два пъти по-висока скорост от позволената и когато дойде самосвалът да излее бетона, кой знае защо, тъкмо това си помислих. Двама души с лопати разтеглиха купчината от тротоар до тротоар, като изсъхна я боядисаха на бели ивици и се роди легнал полицай, от онези, които уж дремят по цял ден, но само да се опита кола да мине през тях по-бързо от пешеходец, започва да я подмята и да й разбива лагерите. Сега да ги видя пияниците и наркоманите как ще надуват газта тъкмо пред детската градина – и без да се усетя, съм го казал на глас, а легналият полицай се размърда и отговори стегнато както е по устав – точно така, бай Пенчо. Дойде време да им покажа какво съм научил в Школата и да не се хилят, че се излежавам в праха, като легнал полицай, ти само почакай. На това място са се случвали какви ли не чудесии, защо да не се появи и катаджия, който няма да ти прибира десетачката, за да не ти напише акт и още на другата сутрин се убедих, че чудото е станало и ми се прииска да му стисна ръката, на него обаче ръцете му бяха заети да попълва фишове. Всеки ден заставах до входа и се радвах на невиждания феномен, дори престанах да следя кой влиза в сградата на Управлението, където откриха и детска градина за децата на служителите, а Шефа се пошегува – бай Пенчо, забравяш си портиерските задължения, но аз продължих да крача край легналия полицай. Той наблюдаваше минаващите върху него коли дали гумите им не са изтрити, или маркучите на спирачките не са се напукали, спираше ги за превишена скорост, проверяваше за алкохол и наркотици и вадеше кочана с актовете, а на мене сърцето ми пееше, тази шофьорска сган най-после ще разбере, че има ред в държавата. Шофьорската сган обаче не се предаваше и вдигна тарифата на две десетачки, на три, опита се да купи представителя на закона с обещания, че ще го боядисат в жълто, заплашваше го, че ще му изтъркат боята или ще се оплачат в Школата. Шофьорът на Шефа, като минеше над него, се изплюваше отгоре му, но той само ми намигаше, Шефа ще го изрита скоро – ама какво разбира от шефове един легнал полицай, мислех си, и ми ставаше жал за момчето. Старае се, а го тъпчат и газят, но забелязах как Шефа веднъж му кимна, като влизаше през портала и той ми се похвали – в Школата тъкмо този Шеф го е учил да притиска шофьорската сган, а когато изляха на два метра от него и легнала полицайка, започна да се пъчи. Шкембето му се наду толкова, че вече и каруца едва минаваше отгоре и когато през нощта дойдоха двама с кирки да си разчистят сметките, той наду свирката. Убийците на легнали полицаи си подвиха опашките, а той се усмихна на легналата полицайка, която не смееше да мръдне от страх, утре гледай. На следващия ден размаха палка срещу колата на Шефа и написа акт на шофьора му, Шефа се засмя – правилно, колега!, и той изгледа влюбено легналата полицайка и се изпъчи още повече, а влюбеният полицай, особено легналият, е способен на подвизи, но аз още не знаех. Затова когато пред входа спря колата на Шефа, но този без Шефа, в първия момент не обърнах внимание, а шофьорът се изхлузи от нея, изплю се, както винаги, върху легналия катаджия и направи знак с ръка. Трима здравеняци със светоотразителни жилетки слязоха от багера, който бръмчеше до отсрещния тротоар, преградиха улицата с червени пластмасови конуси и шофьорът ритна легналия полицай в ребрата. Размаха лист с печати и подписи и се изплю върху лицето му – ще сменяме тръбите на канализацията! Легналият полицай избърса плюнката от бузата си, наду шкембето си толкова, че прегради пътя като бариера и го прекъсна да докладва веднага на Шефа, багерът обаче опря зъбците си в краката му, шофьорът се изплю за кой ли път върху избелялата боя по бетона и му изкряска да млъква. Той е само един проклет катаджия в праха, когото дори не са поставили при някой п`о така светофар, а заповедта за ремонта я е подписал тъкмо Шефа и единствено личният му шофьор може да му пошушне да разкопаят двайсет метра по-нататък, така че да изтънява като лист хартия и повече да не му е чул гласа. Десният край с униформените обувки на легналия полицай се нагъна яростно, лявата му ръка бръкна в джоба да измъкне дрегера и аз продължих да люпя семки доволен, най-после това шефско мекере си намери майстора, но приятелят ми направи грешката да погледне наперено легналата си годеница. Вместо възхита от смелостта му обаче видя пребелели устни, които шепнеха – ако не разкопаят на двайсет метра, ме чака и мен същото… – и по лицето му пробягаха учудване, смайване, протест, уплаха. Чух го да хрипти, че в Школата Шефа не им е споменавал за канализации, нали обществените ремонти не трябва да се вършат за сметка на реда…, а на мене ми идеше да извикам, че ако се предаде и си свие шкембето, колите отново ще беснеят по асфалта, а на третия етаж са открили още една детска градина. Обещавам, като мине ремонтът, да залепя парчетата му и той пак ще проверява гумите и ще пише актове, с легналата полицайка ще направя същото и ще се оженят, но той я изгледа с копнеж, обърна се с гръб и измърмори – само ако Шефа нареди да ме пребоядисват всеки месец… Шофьорът се ухили – дадено, ще внесем за тебе специална боя да святкаш нощем на фаровете като легнал светофар. Ще вземаш акъла на мадамата с новата си униформа – а аз се прибрах в портиерната да разсъждавам, че няма значение дали си професор с катедра, или артист, за когото никой режисьор не се сеща, дали си архитект със студио, или стажант на велосипед, дали си собственик на уранови мини, или управител на кръчма. Дали си регулировчик срещу Народното събрание, или си легнал полицай в краен квартал. Важното е да те пребоядисват редовно, за да блестиш нощем с униформата си и да не забелязваш колите, които минават върху тебе с два пъти по-висока скорост от позволената, както са те учили в Школата.
Emil Krastev 