Пепа ни опъна да катерим

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Пепа ни опъна да катерим тези камънаци, отгоре на всичко всеки две минути врънкаше някого – дай да пия!, ама да беше мислила като се изцепи, че знае пътя за Боянския водопад и ето вече цял час вървяхме на трийсет и пет градуса горещина и накрая я стиснахме за гушата – ти вярно ли си се качвала на водопада?!, а тя проплака, че се била качвала, заклевала се в каквото искаме. Но било преди шестнайсе години, тя била само на три и я носил чичо й на врата си, оттогава пътеката се била променила много. Всичко се променя с времето, опита се да ни пробута номерата, с които омайваше учителя по философия, но на нас такива не ни минават, ние сме елитната група в елитния клас на елитното училище и за нас непрекъснато повтарят, че ще стигнем далече. И ние си го знаем. На Ицо и Красю са им уредили да избират от два университета в Лондон, само да си вземат дипломите за гимназията, Нели има леля във Виена, братът на Славчо вече го е регистрирал в своята квартира в Чикаго, а Пепа се е впила в Любо и непрекъснато повтаря, че любов като тяхната ще сгрее Скандинавския полуостров – родителите й се разведоха преди три години и майка й замина за Стокхолм. И като питаш когото и да е от тях какво ще прави там, той само се усмихва с едва забележимо превъзходство – два часа в самолета (или три, или седем), кацам на летището и забравям за вас. А сега да не се качат до някакъв водопад! Виждате, че съучениците ми са хора с дребни амбиции, как да им говоря за Япония. Веднъж споменах на Любо да отиваме заедно, но Пепа щеше да ми издере очите, затова сега колкото пъти се усучеше да й дам от колата, която криех в раницата – тя беше изпила още първите минути водата на Любо, разбира се, – избързвах напред и нямаше как да не се блъсна в чичото с шапка като на плашило, който слизаше откъм водопада. Попитах го дали не сме сбъркали пътеката, той се засмя доволен, че от тази страна на планината друга пътека няма, но да не се безпокоим, трудното сега започва и да стискаме зъби. Другите само дишаха тежко, бършеха потта от лицата си и проклинаха снощното събиране, на което Нели се похвали, че след два дни заминава с леля си за Виена, дипломата щели да й я изпратят с дипломатическата поща, Красю издекламира, че ни остават три седмици и се пръскаме, а Славчо предложи да изпратим Нели по ексцентричен начин и Пепа викна да ни води на Боянския водопад. На чичото с шапката явно му правеше удоволствие да ни разказва какво ни чака по пътеката нагоре и го прекъснах – колко път има до водопада, половин километър?, един километър?, а той премлясна и поясни мъдро, че в планината разстоянията не се мерят с километри, в планината разстоянията се мерят в часове и минути. Но ако вървим така, за половин час ще стигнем водопада и по-добре да продължим към езерото, до него има не повече от два часа, и то по пътека като булевард. От езерото се спускаме до селото за половин час и хайде, успех, а аз погледнах още веднъж кръвнишки Пепа и поех нагоре, за да разбера, че въпреки глупашката си шапка чичото е бил прав. След завоя пътеката се изправи като стълба, опряна на покрив, и започнахме да скачаме от камък на камък, като се хващахме за изсъхналите корени, издули се между тях. Някой опита да се прави на остроумен, че било по-добре да сме вземели асансьора, но никой не се засмя, нито му отговори. Когато кръвта бие в главата, пот тече от цялото тяло, краката треперят, слънцето пече темето и си изсмукал и последната капка от шишето, а устата ти стърже като шкурка, силите ти стигат, колкото да видиш най-после реката и да допълзиш до широкия като маса за коктейли камък в нея. Взехме си дъх, напълнихме шишетата и пихме, заливахме си главите със студената вода и цветните петна пред очите ни избледняваха и отново си спомняхме, че сме елитът, който ще стигне далече. Любо каза, че сме вървели само десет минути, откакто видяхме шапката на плашилото, Ицо продължи мисълта му, че остават още двайсет минути, Красю, да не остане по-назад, се обади, че значи имаме да вървим още два пъти по толкова. И тогава се чу гласът на Пепа, която досега се беше молила да забравим за нея поне докато стигнем на по-равно. Случва се, макар и много рядко, гениална мисъл да се роди в обла глава, дори да е изрусена и гримирана с бои и гримове от Стокхолм. Ами ето, минаха вече пет минути, изписка Пепа и се озърна уплашено, значи след петнайсет минути ще сме на водопада, нали така? Гледахме я зяпнали и дори в очите на Любо за пръв път се мярна онази любов, която щеше да разтапя скандинавския мраз. Петнайсет минути минаха докато мигнем и значи бяхме стигнали Боянския водопад, щото в планината разстоянията не се мерят с километри, а с минути и часове и веднага се съгласихме, че няма смисъл да чакаме още два часа да стигнем до Боянското езеро, и тръгнахме обратно. А като се прибрах и баща ми ме посрещна зимен облак, щото класната се обаждала да му каже, че втория срок не съм влязъл в нито един час и за да ми дадат диплома, трябва да се явя на изпити като частен ученик, само се засмях, не се тревожи, тате, отгледал си елитен син. Това за изпитите го знаех от десет дни и то ме държеше до пет сутринта пред компютъра и после обикалях между кухнята и хола, правех си вечеря, четях книги, пишех стихове. Да им ходя в часовете! Да си губя времето! Какво мога да науча в тези часове от хора, които са толкова под равнището ми? Не ме успокояваше много и мисълта, че и другите от класа не бяха ходили на училище и трябваше да се явяват на изпити, а днес, като се връщах от Боянския водопад, всичко ми се избистри и Япония се приближи на една ръка разстояние. Сутринта се събудих рано, изкъпах се, облякох си костюма, приготвен за абитуриентския бал, свалих от стената електрическия часовник и го пъхнах в сака. Кръгъл, четирийсет сантиметра в диаметър, стрелките му се виждат от десет метра. Написах бележка на мама, че ще им се обадя от Токио, слязох на улицата и взех такси – когато човек тръгва за чужбина, винаги взема такси. Накарах шофьора да спре стотина метра след Боянското ханче, дадох му тлъст бакшиш, български пари повече нямаше да ми трябват, и поех нагоре. Всичко беше толкова просто, в планината разстоянието не се мери с километри, а с минути и часове и най-сигурно се стига далече, като седнеш там и чакаш да мине колкото време е нужно, можеш и да не правиш нищо. Аз от малък съм се научил да не правя нищо. И никаква диплома не ти трябва. Изкачих павирания път, минах край площадката, където туристите си паркираха в неделя колите, и стигнах двете пейки в началото на пътеката. От тука започваше планината. И видях зад пейките насядали по тревата Ицо и Красю, Нели и Славчо, Пепа и Любо. Всички в абитуриентските си тоалети, държаха в ръце часовници четирийсет сантиметра в диаметър, не откъсваха погледи от стрелките, които се виждаха от десет метра, и колко ли минути остават до Лондон, Виена, Стокхолм, Чикаго? Обърнах се, по пътя към гората се качваха съучениците ни от елитния клас на елитното училище и всеки носеше под мишница часовник със стрелки, които се виждаха от десет метра, ама някой от нашите все ще се разприказва!exlibris-www2

Реклами

Как­во зна­ят те за биз­не­са

http://www.emilkrastev.bg/
Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Как­во зна­ят те за биз­не­са и го­ле­ми­те иг­ри, биз­не­сът дви­жи све­та и ако ня­кой си въ­об­ра­зя­ва, че по­ли­ти­ци­те пра­вят за­ко­ни­те, зна­чи е по-го­лям глу­пак и от те­зи глу­па­ци в та­ра­тай­ки­те, де­то са се на­ре­ди­ли от еди­ния све­то­фар до дру­гия и ще дре­мят зад во­ла­на де­сет ми­ну­ти, докато им дойде ред даминат, за­що­то ако за тях де­сет ми­ну­ти са за­къс­не­ние за ра­бо­та за­ра­ди зад­ръс­те­но­то дви­же­ние – се­га със зад­ръс­те­но­то дви­же­ние мо­жеш да из­ви­ниш и за­къс­не­ни­е­то за соб­с­т­ве­но­то ти пог­ре­бе­ние, – ти за де­сет ми­ну­ти мо­же да спе­че­лиш търг, да уре­диш с ми­нис­тър свой чо­век за пос­ла­ник, да уго­во­риш с кме­та кон­це­сия, да по­шуш­неш две ду­ми и бан­ка­та на он­зи пе­де­раст да фа­ли­ра и още тол­ко­ва не­ща, все важ­ни за дър­жа­ва­та, за­що­то дър­жа­ва­та е биз­не­сът, не са по­ли­ти­ци­те, не бъ­де­те на­ив­ни. Е как то­га­ва да ча­каш пет­де­сет трош­ки пред те­бе да из­пъл­зят до кръс­то­ви­ще­то, раз­би­ра се, че ще да­деш газ по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние и ще зас­та­неш най-от­п­ред и дру­ги­те шо­фьо­ри до­ри ве­че ня­ма да си пра­вят тру­да да те из­п­су­ват, те от­дав­на са раз­б­ра­ли, че в та­ки­ва ко­ли пъ­ту­ват важ­ни за биз­не­са, по­ли­ти­ка­та и дър­жа­ва­та лич­нос­ти. Жи­во­тът е ди­на­ми­ка и щях­ме още да бъ­дем зас­пал Ори­ент, ако про­дъл­жа­вах­ме да кис­нем на опаш­ка­та пред све­то­фа­ра, до­ка­то дру­ги­те през то­ва вре­ме пе­че­лят търг, сре­щат се с ми­нис­тър, уго­ва­рят с кмет, но ние ве­че не сме Ори­ент и ни­ко­га по­ве­че ня­ма да бъ­дем. Из­ду­хал си ко­ли­те по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние до ле­вия тро­то­ар и пред очи­те ти тан­цу­ва ре­зул­та­тът от спа­се­ни­те де­сет ми­ну­ти, нас­т­ро­е­ни­е­то ти се е вдиг­на­ло ка­то на сват­ба и пред­чув­с­т­ваш ра­дост­та от след­ва­ща­та крач­ка по-да­ле­че от Ори­ен­та, а се блъс­каш в све­те­ща сте­на! Сгра­ди­те от­с­т­ра­ни за­ли­тат, спи­рач­ки­те кър­ко­рят, а ти скър­цаш със зъ­би по-сил­но и от тях, за­що­то са­мо иди­от мо­же да сло­жи све­то­фар на пъ­тя ти точ­но ко­га­то бър­заш тол­ко­ва – а ти ви­на­ги бър­заш! – и от­го­ре на всич­ко да го вклю­чи на чер­ве­но. На­тис­каш газ­та док­рай, мо­то­рът ре­ве, ще се раз­ле­ти на пар­че­та, ле­ви­ят ти крак тре­пе­ри вър­ху съ­е­ди­ни­те­ля, ле­ко дви­же­ние на­го­ре и ще пре­ле­тиш през кръс­то­ви­ще­то, май­на­та му на све­то­фа­ра!, но то­ва вре­ме ми­на. Се­га си пи­еш пи­ти­е­то с дру­ги по­ли­ти­ци – а всъщ­ност вър­тиш биз­не­са, на­ли обяс­них – и не вър­ви да ми­на­ваш на чер­ве­но. Ти пра­виш за­ко­ни­те, ти тряб­ва да ги спаз­ваш – ис­ка им се да крес­нат оне­зи с трош­ки­те зад те­бе, но про­дъл­жа­ват да дре­мят на во­ла­ни­те и ня­мат же­ла­ние до­ри да те из­п­су­ват, за­що­то са раз­б­ра­ли, че псув­ни­те не са­мо че не про­ме­нят ни­що, а и до­ри не им олек­ва ве­че от тях. Доб­ре де, от те­бе да ми­не, ще им спаз­ваш за­ко­ни­те, що­то то­ку-виж те из­ти­по­са­ли в ня­кой вес­т­ник или те по­ка­за­ли по те­ле­ви­зи­я­та как пре­си­чаш на чер­ве­но, се­га все­ки мо­же да си ку­пи жур­на­лист и да ти нап­ра­ви мръ­со­тия, а пре­ди са­мо ка­то си по­мис­ле­ха в ре­дак­ци­я­та да спо­ме­нат за те­бе, се на­пи­ка­ва­ха. Но по­ве­че не вър­ви, зна­чи се­га е мо­мен­тът да по­ка­жеш, че си стиг­нал до­ту­к не са­мо с мус­ку­ли, гла­ва се ис­ка да фу­чиш с та­ка­ва ко­ла по плат­но­то за нас­рещ­но дви­же­ние, мис­ли!, мис­ли! Да пре­мах­неш све­то­фа­ри­те? Лес­но е, но шо­фьо­ри­те са на­хал­на пас­ми­на, ще се пъ­хат пред те­бе и ще гу­биш по­ве­че вре­ме да им на­би­ваш в гла­ви­те ка­то те ви­дят от­да­ле­че, да га­сят дви­га­те­ли­те. Да сло­жиш са­мо по­ли­цаи на кръс­то­ви­ща­та? Не, до­ри ти ня­ма да на­ме­риш тол­ко­ва по­ли­цаи. Да наг­ла­сиш све­то­фа­ри­те по пъ­тя ти да свет­ват зе­ле­но? Хм… Да­ли пък да не се на­ре­диш от­зад? Ако и ти из­ча­каш, ако и дру­ги­те ка­то те­бе из­ча­кат, ако всич­ки из­чак­ват, да­ли ча­ка­не­то на све­то­фа­ра ня­ма да се на­ма­ли на пет ми­ну­ти? На две ми­ну­ти? Да­ли ня­ма изоб­що да прес­та­нем да ча­ка­ме и Ори­ен­тът да ос­та­не да­ле­че зад аус­пу­си­те?… Но ти не слу­чай­но пре­ка­ра тол­ко­ва вре­ме в ка­фе­то и на он­зи тро­то­ар с пач­ка до­ла­ри в джо­ба – из­го­ден курс, мо­ля, един лев по­ве­че, от­кол­ко­то в бю­ро­то, – а ка­то от­во­ри­ха гра­ни­ци­те три ме­се­ца в Гер­ма­ния и го­ди­на и по­ло­ви­на в Ис­па­ния, по­доб­ни глу­пос­ти не те раз­мек­ват и ако не бе­ше та­ка, се­га и ти ще­ше да дре­меш на во­ла­на в ре­ди­ца­та от та­ра­тай­ки, ос­вен то­ва ве­че го из­мис­ли. Сла­гаш све­то­фар в ку­пе­то та­ка, от­дяс­но, да ти е ви­на­ги под око, мон­ти­раш и коп­че зад лос­т­че­то за ми­га­чи­те и ка­то наб­ли­жиш кръс­то­ви­ще­то, щрак! – в ко­ла­та свет­ва зе­ле­но, да­ваш газ и ле­тиш след сво­и­те де­сет ми­ну­ти към ми­нис­тъ­ра, тър­га, кме­та – ми­на­вам на зе­ле­но, ей! Спаз­вам за­ко­на! То­ва е де­мок­ра­тич­на­та дър­жа­ва, на де­мо­са, на на­ро­да, за­що­то тък­мо то­зи на­род от мух­льов­ци в та­ра­тай­ки и жур­на­лис­т­че­та с фо­то­а­па­ра­ти и ка­ме­ри нап­ра­ви дър­жа­ва, в ко­я­то спаз­ва­ме за­ко­ни­те до­ри ние, де­то сме си ги из­мис­ли­ли на нас да ни вър­шат ра­бо­та, но глав­но­то е, че бъ­де­ще­то е на пра­во­то и за­кон­ност­та и ту­ка ни­ко­га по­ве­че ня­ма да се вър­не он­зи Ори­ент. По­не до­ка­то ние фу­чим по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние.exlibris-www

 

Да се свле­­чеш до дъ­­но­­то

siankata-wwwtДа се свле­­чеш до дъ­­но­­то, си има и доб­­­ри стра­­ни, за­­що­­то от­­­там ко­­я­­то и по­­со­­ка да хва­­неш, все е към по-доб­­­ро или по-мал­­­ко ло­­шо, как­­­то от Се­­вер­­­ния по­­люс всич­­­ки по­­со­­ки по­­е­­мат на юг, а от Юж­­­ния – на се­­вер, зна­­чи по­­лю­­си­­те със се­­дем­­­де­­сет­г­ра­­ду­­со­­вия си студ са мяс­­­то­­то, от ко­­е­­то по-на­­до­­лу ня­­ма къ­­де, и ти иде да хук­­­неш по ули­­ци­­те и да ви­­каш – щас­­т­­­лив съм!, сво­­бо­­ден съм!, влю­­бен съм!, бо­­гат съм!, го­­ля­­ма ра­­бо­­та съм!, бог съм!, но е дос­­­та­­тъч­­­но да пог­­­лед­­­неш как стрел­­­ка­­та на ком­­­па­­са се вър­­­ти ка­­то по­­щу­­ря­­ла на по­­лю­­са, заб­­­ра­­ви­­ла къ­­де е се­­вер, къ­­де е юг или ре­­ши­­ла, че нав­­­ся­­къ­­де е се­­вер и юг, и сър­­­це­­то ти се от­­­пус­­­ка – я сти­­га си кряс­­­кал по ули­­ци­­те, а си стя­­гай ра­­ни­­ца­­та, за­­що­­то и от Се­­вер­­­ни­­ят по­­люс, и от Юж­­­ния из­­­бо­­рът на по­­со­­ки­­те е без­­к­­­ра­­ен и тряб­­­ва са­­мо да кра­­чиш, да кра­­чиш и лед­­­ни­­ци­­те ос­­­та­­ват на­­зад и нав­­­ли­­заш сред ябъл­­­ко­­ви, че­­ре­­шо­­ви, пор­­­то­­ка­­ло­­ви дръв­­­че­­та, пал­­­ми, ле­­щак и за­­хар­­­на тръс­­­ти­­ка, ро­зи и ор­­­хи­­деи и се­­дем­­­де­­сет­г­ра­­ду­­со­­ви­­ят студ се прев­­­ръ­­ща в спо­­мен да те рад­­­ват още по-сил­­­но мо­­ре­­то и за­­ле­­зи­­те и ти се ще да ви­­каш – гос­­­под съм, ама то­­зи път друг гос­­­под!, но тък­­­мо да си от­­­во­­риш ус­­­та­­та, за­­бе­­ляз­­­ваш, че вмес­­­то в го­­ра от ябъл­­­ки и пал­­­ми пъл­­­зиш пак сред поз­­­на­­ти­­те от тол­­­ко­­ва по­­ко­­ле­­ния ка­­мъ­­на­­ци без во­­да и стрък­­­че тре­­ва и раз­­­би­­раш, че без­­к­­­рай­­но мно­­го­­то по­­со­­ки са би­­ли ни­­как­­­ва по­­со­­ка, и ти иде пак да ти­­чаш по ули­­ца­­та да ви­­каш зас­­­мян цик­­­лоф­­­ре­­нич­­­но – има спра­­вед­­­ли­­вост!, но се смък­­­ваш до дъ­­но­­то да зъз­­­неш в кос­­­ми­­чес­­­кия студ и в гла­­ва­­та ти ми­­га чер­­­на ис­­к­­­ра – ня­­ма ли да се стоп­­­лиш мал­­­ко, ако стис­­­неш по­­люс­­­ния ком­­­пас за гу­­ша­­та, та стрел­­­ка­­та му да спре да се вър­­­ти ка­­то по­­бър­­­ка­­на и да ти по­­ка­­же са­­мо две по­­со­­ки ка­­то все­­ки нор­­­ма­­лен ком­­­пас с на­­деж­­­да­­та, че ако пак сбър­­­каш, пак ще опи­­таш, но чер­­­на­­та ис­­к­­­ра за­­ек­­­ва с чер­­­на свет­­­ли­­на – ка­­то се пре­с­­т­­­ра­­шиш най-пос­­­ле, да не се ока­­же, че стрел­ка­та на ком­­­па­­са е из­­с­­­ко­­чи­­ла от ос­­­та си от щу­­ро­­то вър­­­те­­не и да ти ос­­­та­­ва са­­мо да ти­­чаш по ули­­ца­­та и да ви­­каш – има ли ком­­­па­­си, ко­­и­­то не се раз­­­ва­­лят? – абе, как­­­во да ис­­­каш от чер­­­на ис­­к­­­ра…exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

 

В един момент осъзнаваш

siankata-wwwt

В един момент осъзнаваш, че живееш в град на идиоти, проститутки и бандити, който те мачка и дъвче, и е въпрос на време да те изхвърли в канавката. И започваш – сутрин, обед, вечер крещиш против мръсотиите и подлостта му, заканваш се да го подпалиш или да изчезнеш в друго измерение, умрял си за разбитите му тротоари! Дори си стягаш багажа и хвърляш на масата лист от бележник с няколко реда, но в последния момент усещаш някаква луда надежда и решаваш да не скачаш от покрива. И продължаваш да смучеш отровно мляко от вимето на този град на идиоти, проститутки и бандити и всеки ден се видиотяваш, продаваш се по ъглите, зареждаш пистолета. С всяка глътка се превръщаш в част от армията от идиоти, проститутки и бандити, чиято цел е да увеличава броя си, да се чудиш защо. Нямаш сили да избягаш, нямаш сили да се бориш. Нямаш вече сили и да се пречистваш с мисли за доброто в този град, което, без съмнение, съществува. Доброто е като злото, никога не умира. Битката между тях не спира. Но победите на доброто са за кратко и по-често в мечтите. Докато злото е в юмрука на всекидневието с глутницата си от идиоти, проститутки и бандити. От него остават синини по лицето и душата. И лудата надежда полудява.exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

Получихме сигнали

siankata-wwwt– Получихме сигнали, че сте изгребвали пясък от езерото за строежа на резиденцията.
– Само за най-долната плоча.
– Но това е парк. В езерото живеят риби, птици.
– И аз това казвам. Затова ще циментираме дъното и бреговете.
– Ще ги циментирате?
– Всяка пролет ще източваме водата и ще измиваме езерото. Като басейните при големите хотели. Представяте ли си как ще се чувства рибата в новия си дом? И птиците!
– Как?
– Като балканджии, преселени от колибите в посолство.
– А с фауната около езерото какво ще стане?
– За фауната хвърляме най-много сили. Внасяме червенобузи костенурки. Хората ни предлагат стоката на изгодна цена, с разсрочено плащане и ниска лихва. От Дружеството за разпространение и продажба на червенобузи костенурки дори ни отпускат безвъзмездна помощ.
– Има дружество за червенобузи костенурки?
– Вие наистина ли сте от вестник? Не сте чували за Дружеството?
– Как ви хрумна идеята?
– Хората от квартала се оплакваха – родители купуват червенобузи костенурки за децата си, след седмица-две те си харесват електронна играчка и родителите изхвърлят костенурките в езерото. А малките красавици са като декоративните рибки, искат постоянна температура в аквариума и помпа да пречиства водата, денонощно да им свети лампа да поддържа биологичното равновесие. Изкуствена храна. Как такова животинче ще преживее зимата на открито?
– Казват, че тези костенурки не се чувстват зле в езерото.
– Адаптираха се към условията, значи проектът е съвсем реален. Затова ще внасяме още.
– Говори се, че били хищници. Споменава се дори за екологична катастрофа.
– Знам кои говорят. Онази пикла, дето не даваше разрешение за строежа на резиденцията. Фауната на езерото нямала сили да се пази от чужди агресивни видове. Като вирусите, моля ви се, занесени от португалците някога в Бразилия. Аборигените умирали масово, понеже имунната им система не била свикнала. Може там да е било така, но от Дружеството за разпространение и продажба на червенобузи костенурки обещаха допълнителни средства за акция в медиите.
– Червенобузите костенурки нападали патиците във водата и вече изяли няколко.
– Ами и щуките нападат патиците. Какво, да изтребим щуките ли? Или да не строим резиденции? Нека и тези патици направят нещо за собствената си безопасност.
– Наричат червенобузата костенурка убиец.
– Тези малки, безпомощни животинчета? Продават ги в зоомагазините. Като изкуствените храни. Или праха за пране. Значи и прахът за пране е убиец, нали и той унищожава петна и лекета. Ако искате по-подробна информация, идете в тукашния филиал на Дружеството, открихме го наскоро. Там ще ви запознаят с предвидените субсидии. Да се откажем би било противно на всякакви принципи на пазарната икономика. А пиклата все повтаря – като превземат езерото, костенурките ще излязат на брега да се хранят и със сухоземни животни. Ако я слушаш, някой ден и хората ще подгонят. Дето се шегуваме в Дружеството, да викаме жандармерията на помощ. Други въпроси имате ли?exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/

Как­во зна­ят те за биз­не­са

http://www.emilkrastev.bg/
Из книгата УЕБСАЙТ

korica_website_var1.indd

Как­во зна­ят те за биз­не­са и го­ле­ми­те иг­ри, биз­не­сът дви­жи све­та и ако ня­кой си въ­об­ра­зя­ва, че по­ли­ти­ци­те пра­вят за­ко­ни­те, зна­чи е по-го­лям глу­пак и от те­зи глу­па­ци в та­ра­тай­ки­те, де­то са се на­ре­ди­ли от еди­ния све­то­фар до дру­гия и ще дре­мят зад во­ла­на де­сет ми­ну­ти, за­що­то ако за тях де­сет ми­ну­ти са за­къс­не­ние за ра­бо­та за­ра­ди зад­ръс­те­но­то дви­же­ние – се­га със зад­ръс­те­но­то дви­же­ние мо­жеш да из­ви­ниш и за­къс­не­ни­е­то за соб­с­т­ве­но­то ти пог­ре­бе­ние, – ти за де­сет ми­ну­ти мо­же да спе­че­лиш търг, да уре­диш с ми­нис­тър свой чо­век за пос­ла­ник, да уго­во­риш с кме­та кон­це­сия, да по­шуш­неш две ду­ми и бан­ка­та на он­зи пе­де­раст да фа­ли­ра и още тол­ко­ва не­ща, все важ­ни за дър­жа­ва­та, за­що­то дър­жа­ва­та е биз­не­сът, не са по­ли­ти­ци­те, не бъ­де­те на­ив­ни. Е как то­га­ва да ча­каш пет­де­сет трош­ки пред те­бе да из­пъл­зят до кръс­то­ви­ще­то, раз­би­ра се, че ще да­деш газ по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние и ще зас­та­неш най-от­п­ред и дру­ги­те шо­фьо­ри до­ри ве­че ня­ма да си пра­вят тру­да да те из­п­су­ват, те от­дав­на са раз­б­ра­ли, че в та­ки­ва ко­ли пъ­ту­ват важ­ни за биз­не­са, по­ли­ти­ка­та и дър­жа­ва­та лич­нос­ти. Жи­во­тът е ди­на­ми­ка и щях­ме още да бъ­дем зас­пал Ори­ент, ако про­дъл­жа­вах­ме да кис­нем на опаш­ка­та пред све­то­фа­ра, до­ка­то дру­ги­те през то­ва вре­ме пе­че­лят търг, сре­щат се с ми­нис­тър, уго­ва­рят с кмет, но ние ве­че не сме Ори­ент и ни­ко­га по­ве­че ня­ма да бъ­дем. Из­ду­хал си ко­ли­те по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние до ле­вия тро­то­ар и пред очи­те ти тан­цу­ва ре­зул­та­тът от спа­се­ни­те де­сет ми­ну­ти, нас­т­ро­е­ни­е­то ти се е вдиг­на­ло ка­то на сват­ба и пред­чув­с­т­ваш ра­дост­та от след­ва­ща­та крач­ка по-да­ле­че от Ори­ен­та, а се блъс­каш в све­те­ща сте­на! Сгра­ди­те от­с­т­ра­ни за­ли­тат, спи­рач­ки­те кър­ко­рят, а ти скър­цаш със зъ­би по-сил­но и от тях, за­що­то са­мо иди­от мо­же да сло­жи све­то­фар на пъ­тя ти точ­но ко­га­то бър­заш тол­ко­ва – а ти ви­на­ги бър­заш! – и от­го­ре на всич­ко да го вклю­чи на чер­ве­но. На­тис­каш газ­та док­рай, мо­то­рът ре­ве, ще се раз­ле­ти на пар­че­та, ле­ви­ят ти крак тре­пе­ри вър­ху съ­е­ди­ни­те­ля, ле­ко дви­же­ние на­го­ре и ще пре­ле­тиш през кръс­то­ви­ще­то, май­на­та му на све­то­фа­ра!, но то­ва вре­ме ми­на. Се­га си пи­еш пи­ти­е­то с дру­ги по­ли­ти­ци – а всъщ­ност вър­тиш биз­не­са, на­ли обяс­них – и не вър­ви да ми­на­ваш на чер­ве­но. Ти пра­виш за­ко­ни­те, ти тряб­ва да ги спаз­ваш – ис­ка им се да крес­нат оне­зи с трош­ки­те зад те­бе, но про­дъл­жа­ват да дре­мят на во­ла­ни­те и ня­мат же­ла­ние до­ри да те из­п­су­ват, за­що­то са раз­б­ра­ли, че псув­ни­те не са­мо че не про­ме­нят ни­що, а и до­ри не им олек­ва ве­че от тях. Доб­ре де, от те­бе да ми­не, ще им спаз­ваш за­ко­ни­те, що­то то­ку-виж те из­ти­по­са­ли в ня­кой вес­т­ник или те по­ка­за­ли по те­ле­ви­зи­я­та как пре­си­чаш на чер­ве­но, се­га все­ки мо­же да си ку­пи жур­на­лист и да ти нап­ра­ви мръ­со­тия, а пре­ди са­мо ка­то си по­мис­ле­ха в ре­дак­ци­я­та да спо­ме­нат за те­бе, се на­пи­ка­ва­ха. Но по­ве­че не вър­ви, зна­чи се­га е мо­мен­тът да по­ка­жеш, че си стиг­нал до­ту­к не са­мо с мус­ку­ли, гла­ва се ис­ка да фу­чиш с та­ка­ва ко­ла по плат­но­то за нас­рещ­но дви­же­ние, мис­ли!, мис­ли! Да пре­мах­неш све­то­фа­ри­те? Лес­но е, но шо­фьо­ри­те са на­хал­на пас­ми­на, ще се пъ­хат пред те­бе и ще гу­биш по­ве­че вре­ме да им на­би­ваш в гла­ви­те ка­то те ви­дят от­да­ле­че, да га­сят дви­га­те­ли­те. Да сло­жиш са­мо по­ли­цаи на кръс­то­ви­ща­та? Не, до­ри ти ня­ма да на­ме­риш тол­ко­ва по­ли­цаи. Да наг­ла­сиш све­то­фа­ри­те по пъ­тя ти да свет­ват зе­ле­но? Хм… Да­ли пък да не се на­ре­диш от­зад? Ако и ти из­ча­каш, ако и дру­ги­те ка­то те­бе из­ча­кат, ако всич­ки из­чак­ват, да­ли ча­ка­не­то на све­то­фа­ра ня­ма да се на­ма­ли на пет ми­ну­ти? На две ми­ну­ти? Да­ли ня­ма изоб­що да прес­та­нем да ча­ка­ме и Ори­ен­тът да ос­та­не да­ле­че зад аус­пу­си­те?… Но ти не слу­чай­но пре­ка­ра тол­ко­ва вре­ме в ка­фе­то и на он­зи тро­то­ар с пач­ка до­ла­ри в джо­ба – из­го­ден курс, мо­ля, един лев по­ве­че, от­кол­ко­то в бю­ро­то, – а ка­то от­во­ри­ха гра­ни­ци­те три ме­се­ца в Гер­ма­ния и го­ди­на и по­ло­ви­на в Ис­па­ния, по­доб­ни глу­пос­ти не те раз­мек­ват и ако не бе­ше та­ка, се­га и ти ще­ше да дре­меш на во­ла­на в ре­ди­ца­та от та­ра­тай­ки, ос­вен то­ва ве­че го из­мис­ли. Сла­гаш све­то­фар в ку­пе­то та­ка, от­дяс­но, да ти е ви­на­ги под око, мон­ти­раш и коп­че зад лос­т­че­то за ми­га­чи­те и ка­то наб­ли­жиш кръс­то­ви­ще­то, щрак! – в ко­ла­та свет­ва зе­ле­но, да­ваш газ и ле­тиш след сво­и­те де­сет ми­ну­ти към ми­нис­тъ­ра, тър­га, кме­та – ми­на­вам на зе­ле­но, ей! Спаз­вам за­ко­на! То­ва е де­мок­ра­тич­на­та дър­жа­ва, на де­мо­са, на на­ро­да, за­що­то тък­мо то­зи на­род от мух­льов­ци в та­ра­тай­ки и жур­на­лис­т­че­та с фо­то­а­па­ра­ти и ка­ме­ри нап­ра­ви дър­жа­ва, в ко­я­то спаз­ва­ме за­ко­ни­те до­ри ние, де­то сме си ги из­мис­ли­ли на нас да ни вър­шат ра­бо­та, но глав­но­то е, че бъ­де­ще­то е на пра­во­то и за­кон­ност­та и ту­ка ни­ко­га по­ве­че ня­ма да се вър­не он­зи Ори­ент. По­не до­ка­то ние фу­чим по лен­та­та за нас­рещ­но дви­же­ние.exlibris-www

 

Защото това живот ли е

siankata-wwwtЗащото това живот ли е и какъв е смисълът по цял ден пред телевизора и синът ти надува главата за маратонки, а жена ти се връща от работа и съска, че пак не си включвал компютъра поне за закуска да изкараш, колегите ти света заселиха и децата им в колежи, а ние в тази балканска дупка и трима души в гарсониерата! – откъде сили да разсъждаваш за смисъла на нещата, но вече край. Телевизорът току-що разкри, че за година и половина апартаментите са поскъпнали четири пъти, което значи, както поясниха веднага, че собствениците им са забогатели също четири пъти, и не хващаш отново дистанционното и от екшън на екшън. Мислиш. Значи в денонощния магазин на ъгъла и те са си вдигнали стандарта, нали цената на сиренето също скочи, млекарите не падат по-долу, хлебарите дори са още по-добре. Така е и с шивачите, и с бояджиите, и със зидарите, с бизнесмените, с банкерите, за политиците съм си забранил и да се сещам. И все пак, най-добре е с апартаментите. Седя пред телевизора и чакам да чуя, че цените им са се вдигнали още осем пъти и аз съм забогатял още осем пъти повече и няма рев за маратонки, няма свадлива жена, няма надути приятели и лицемерни колеги, а аз имам осем пъти повече време за смисъла на живота. Мисля.exlibris-www

http://www.emilkrastev.bg/