http://www.emilkrastev.bg/
Из книгата УЕБСАЙТ
Има въпроси, на които трябва на живот и смърт да откриеш отговорите, но хората най-често не се интересуват нито кой, нито как, нито защо, нито откъде, нито докога, нито дали и така нататък и не че са виновни, защото, ако се позамислят колко важни са тези отговори, биха му помогнали, но как да го разберат, на челото си ли да залепи табела “Търся на живот и смърт ненамерени отговори”, ама ако е сигурен, че ще помогне, и това ще направи, но сега по-важното е да влезе в ей онази сграда, съвсем нова, със стъклени стени и портиер с униформа на входа, а на паркинга отпред има само едно свободно място, боядисано като че със син камък.
Този път ще се направи, че не познава маркировката за инвалиди.
Той ще се направи, но пазачът на паркинга веднага дотърчава със светлоотразителната си жилетка и му прави знак да се маха, отговорите обаче всеки момент ще се разпилеят по стаите на сградата и върви ги търси, а тези отговори са на живот и смърт, но светлоотразителната жилетка не слуша дрънканиците му, както се изразява почти любезно, и включва джиесема си да се обади в централата, а на него тъкмо сега не му се занимава с катаджии и дава на заден.
Два кръга около стъклените стени като котка, която дебне мишка в средата на хола, този пазач няма ли да заговори пазачката от съседния паркинг, или да се мушне в кафенето за баничка, или да изтича да свърши най-належащото за всеки пазач на паркинг в студа, но жълтата жилетка не го изпуска от око, само за инвалиди е мястото, подвиква той вече не толкова любезно, и за трети път включва джиесема – какво иска този тип, да залепи на челото си надпис „Търся въпросите на живот и смърт“?
Заслужава да изскочиш от колата и да го метнеш през оградата, но докато обяснява после, че никой инвалид няма да стане п`о инвалид, ако той спре за минута върху правоъгълника от син камък, а има опасност да изтърве отговорите на въпросите, какво да направи, да се престори и той ли на инвалид?, тъпо е, затова продължава с обиколките и търпението му най-после е възнаградено, защото колкото и да се престарава един пазач, рано или късно най-належащата нужда го подгонва към тоалетната и ако тя се намира на третия етаж, има достатъчно време да паркира на мястото за инвалиди, да грабне отговорите и да се върне в колата, без да става нужда да залепя на челото си надпис “Помогнете на инвалида да настигне въпросите на живот и смърт”.
Няма време да чака асансьора и тича по стълбището до последния етаж, отваря първата врата и вика казвайте отговорите, но мъж по риза с къси ръкави и вратовръзка го осведомява, че въпросите са забравили отговорите си в сградата близнак на тази и са отишли да си ги приберат, а оттам заминават за чужбина и ето го тича по стъпалата надолу, но от прозореца вижда, че пазачът крачи по паркинга, явно тоалетната е била на партера, и дори се е свързал с централата, паякът вече е спрял до оградата и той обяснява на полицаите, че някакъв кльощав с дънки и сако – и май с жилетка под сакото! – го издебнал, докато задоволява най-належащата си нужда, и се настанил на мястото, определено за инвалиди, отгоре на всичко тарикатски лафове му пробутва за живи вампири или май беше за мъртви, можеш ли ги разбра такива, отнасяйте му таратайката.
Ама как така, въпросите всеки момент ще грабнат отговорите от сградата близнак и ще духнат в чужбина, а за да спре този бюрократ пазач, на челото си ли да напише “И аз съм инвалид и е на живот и смърт да намеря отговорите”, тогава поне половината инвалиди в града ще го разберат и ще му отстъпят мястото, но пазачът явно е решил да спечели благодарността на другата половина и дава знак на шофьора на паяка да вдига колата.
Ако не можеш да победиш противника, най-добре да се присъединиш към него.
Поколеба се за секунда, но гумите на колата се отделяха от синия асфалт, пред очите му се мярнаха въпросите, забързани с пътни чанти на рамо към терминала за международни полети и сам не се усети как откъсна левия си крак под коляното, заподскача на десния към паркинга и стигна до светлоотразителната жилетка тъкмо когато стрелата на крана спускаше колата престъпник върху платформата на паяка, ама аз съм инвалид! – и пазачът се обърна към него да му каже нещо вече съвсем нелюбезно, но видя размахания крак с развързана обувка, почеса се зад ухото и се сви пред погледите на двамата полицаи, които го гледаха с палки в очите – подиграва ли се с властта, като ги кара да малтретират граждани в неравностойно положение?!
Той им кима усмихнат, това са те, истинските пазители на закона!, пъха се в колата и дава газ, макар че му е трудно да натиска с едно стъпало трите педала, но кой ти гледа дребните неудобства, когато си на крачка да настигнеш най-важните отговори, а и днес късметът му работи и секретарката на последния етаж в сградата близнак обяснява, че грешно са го осведомили и въпросите ще заминават от първата сграда, тук са дошли само да оформят командировъчните и това е почти катастрофа, но може и да е точно обратното, значи не са отлетели още и отвръща на секретарката, колкото да не си тръгне, без да се възмути – ама нали оттук щяха да ги вземат за летището!
Тича обратно, без да слуша философстването на секретарката, че на един въпрос винаги има поне два отговора – откри Америка! – и отново дава газ, вече е свикнал да натиска педалите с едно стъпало, на паркинга обаче пак е свободно само мястото за инвалиди, но сега може да спре колата върху синьото петно за колкото часа иска и да бърза по стълбището до последния етаж, а като се държи с дясната ръка за парапета почти забравя, че левият му крак остана на задната седалка, но въпросите с по няколко отговора току-що ги били извикали в сградата тризнак за последни инструкции, а асансьорът кой знае къде е заседнал – и закуцуква по стъпалата надолу.
Изскача на паркинга, но вижда същият пазач да обяснява на същите полицаи със същия паяк, че кльощавият не си е залепил на предното стъкло знак за инвалидна кола, значи няма право да паркира тука, а и кой го знае какъв инвалид е, може да си свива някак крака да заблуждава органите на реда, ама този пазач какво иска, да закачи на главата си табела “Аз съм стопроцентов инвалид и отговорите са ми нужни на живот и смърт”?
След секунди полицаите ще наместят колата му върху платформата на паяка и ще потеглят кой знае накъде и дори ще благодарят на светлоотразителната жилетка за старанието му, а той не може да тича само с крак и половина, значи да си откъсва и дясната ръка и да я размахва отдалече, ще им докаже, че е инвалид, макар и без лепенка на стъклото.
Полицаите го забелязват и обръщат към пазача по една палка във всяко око, той на глупаци ли ги прави!, но в погледите им се мярка и съмнението, че и инвалидът – ако наистина е инвалид – не е стока и не се ли сеща, че отвлича органите от преките им задължения, но те са образцови пазители на закона и му обясняват като на съмишленик да кандидатства в лекарската комисия, там ще му издадат най-много за месец документ за инвалидност.
Тези хора не разбират ли, че няма време за никакви комисии, не, ако им обясни, ще се съгласят с него, но в този момент най-малко му се разправя с униформени с палки в очите, дава на заден и докато мигне, вече отваря вратата на шефа в сградата тризнак и вика къде са отговорите, но главната експертка го заковава като с карфица за стената с глас на компютър, че преди половин час са дали на шефа кабинет в централната сграда, да го потърси там след седмица, забелязва обаче, че посетителят е без ляв крак и дясна ръка, изключва говорещия компютър от гласните си струни и прошепва, че шефът е успял да инструктира само десетина от въпросите – тук се събра навалица и той върна останалите да го чакат пред новия му кабинет.
Колко е добре на едни и същи въпроси да има по няколко отговора!
Дали надолу да не вземе асансьора, само с лявата ръка няма как да се крепи за парапета, но и двата са спрели между етажите, затова хуква пак по стъпалата, напъхва се в колата – газ с левия крак, а десният само потрепва с коляно, сякаш се извинява, че не изпълнява задълженията си, дясната ръка на задната седалка пък стиска и разтваря пръсти, и тя иска да му помага да върти кормилото – и след минута отново връхлита на паркинга, а там, както обикновено, има само едно боядисано в синьо свободно място и го чакат светлоотразителната жилетка и полицаите с по две палки във всяко око, виждат, че още не е залепил знак за инвалид върху стъклото и палките в им стават по три, а въпросите излизат от сградата и се въртят около микробуса за летището – ама това е катастрофа!
Ако отново ще обяснява на полицаите, че е инвалид и не му остава никакъв месец, нито седмица, нито ден, нито секунда да се реди на опашка пред лекарската комисия, по-добре да беше закачил на челото си табела “Инвалид съм, не виждате ли, че съм без един крак и една ръка, а отговорите и за вас са на живот и смърт”, а въпросите вече се настаняват в микробуса и се оглеждат за отговорите си, които се мотаят още пред вратата на шефа, ето ги най-после, слава богу!, палките в очите на полицаите обаче стават по четири и светлоотразителната жилетка потрива ръце – казвах ви, че ако беше инвалид, щеше поне да закрепи на челото си надпис “Инвалид”.
За никакви надписи няма време бе!
Микробусът всеки момент ще потегли, а отговорите се оказаха много повече и това ги прави още п`о на живот и смърт, затова ще паркира върху правоъгълника с цвят на син камък, ще си откъсне и главата и ще я пъхне под мишница, после ще заподскача на куц крак към микробуса, да ги види тези с палките в очите и светлоотразителната жилетка как ще пелтечат истински инвалид ли е този навлек без ръка и крак, че и главата му я няма, или само се прави, а той ще вика на въпросите да му дават отговорите си, които са на живот и смърт и за самите тях, но как ще вика без глава?
Да си писател е голяма работа! Писателят мисли за цялото човечество и се мята във вътрешен огън, без него светът е сираче и не ми философствайте, че да си писател, значи да издаваш книга след книга, а да зареждаш зеленчуковата борса, да сядаш всеки ден зад бюро в банката или да се правиш на голяма работа пред учениците си в час по математика е тъкмо обратното. Как ще проумеете вие диалектиката, че писателят е роден да напише шедьовър, и не може да не изпълни мисията си, а аз чувствам вътрешния огън някъде тука, под гръдната кост – не се смейте! Ще попитате пиша ли изобщо нещо, но не си въобразявайте, че сте ме пипнали натясно. Вече съм изпълнил няколко тетрадки със сюжети, епизоди, диалози, словесни портрети, конфликти, което си е право, работлив съм, но тези неща вие не ги разбирате, пък и какво да правя вечер в стаичката си? Не бързам, нали няма да умра, преди да напиша шедьовъра си. От известно време обаче ме измъчва съмнение, шедьовърът ли е по-важен или писателят? Не веднага, но открих – безспорно писателят, понеже, ако писателят го няма, откъде ще се вземе шедьовърът? Смятам, досетихте се. Ще отлагам шедьовъра, за да живее по-дълго писателят, ако хич не го напиша, ще живея вечно и човечеството няма да бъде сираче. Нищо, че ще се мятам в огън.
Emil Krastev 