И какво, ако си професор…

www.emilkrastev.bg

И какво, ако си професор или артист, или директор, или архитект, или редактор, или управител, или регулировчик, важното е да си вършиш работата и да не се зазяпваш много-много малолитражка ли спира на светофара, или лимузина профучава на червено и когато дойде самосвалът да излее бетона, кой знае защо, тъкмо това си помислих. Двама души с лопати разтеглиха купчината от тротоар до тротоар, на другия ден я боядисаха в бяло и се роди легнал полицай, от онези, които уж дремят по цял ден, но само да се опита кола да мине през тях по-бързо от майка с бебе на ръце, започва да я подмята и да й разбива носачите, сега да ги видя пияниците и дрогираните как ще надуват газта тъкмо пред входа на детската градина. И без да се усетя, съм го казал на глас, а легналият полицай се размърда и отговори стегнато както е по устав – точно така, дойде време да им покажа какво съм научил в школата и да не се хилят, че се излежавам в праха като легнал полицай, ти само почакай. На това място са се случвали какви ли не чудесии, защо да не се появи и катаджия, който няма да ти прибира десетачката, за да не ти напише акт и още на другата сутрин се убедих, че чудото е станало и ми се прииска да му стисна ръката, на него обаче и двете му ръце бяха заети да попълва фишове. Всеки ден заставах до входа да се радвам на невиждания феномен как следеше минаващите върху него коли дали гумите не са изтрити, или маркучите на спирачките не са се напукали, спираше ги за превишена скорост и вадеше кочана с актовете, а на мене сърцето ми пееше, тази шофьорска сган най-после ще разбере, че има ред.
Шофьорската сган обаче не се предаваше и вдигна рушвета на две десетачки, на три, опита се да го купи с обещания, че ще го боядисат в жълто, заплашваше го, че ще му изтъркат боята или ще се оплачат в школата. Шофьорът на Шефа, като минеше над него, се изплюваше отгоре му, но той само ми намигаше, Шефа ще го изрита скоро, ще видиш, ама какво разбира от шефове един легнал полицай, мислех си, и ми беше жал за момчето. Старае се, а виж как го тъпчат и газят, но забелязах Шефа веднъж да му кима, като влизаше в сградата, и той ми се похвали – в школата тъкмо този Шеф го е учил да притиска шофьорската сган, а когато изляха на десетина метра от него легнала полицайка, започна да се пъчи. След седмица шкембето му се наду толкова, че вече и каруца едва минаваше над него и когато през нощта дойдоха двама с кирки да си разчистят най-после сметките, той наду свирката. Убийците на легнали полицаи си подвиха опашките, а той се усмихна на легналата полицайка, която не смееше да мръдне от страх, утре гледай.
На следващия ден размаха палка срещу колата на Шефа и му написа акт, Шефа се измъкна иззад кормилото и се засмя – правилно, колега! – и той изгледа влюбено легналата полицайка и се изпъчи още повече, а влюбеният полицай, особено легналият, е способен на подвизи, но аз още не знаех. Затова когато пред входа спря колата на Шефа, но този път без Шефа, в първия момент не обърнах внимание, а шофьорът се изхлузи от нея, изплю се както винаги върху легналия полицай и направи знак с ръка. Трима здравеняци със светлоотразителни жилетки слязоха от багера, който бръмчеше до отсрещния тротоар, преградиха улицата с червени конуси и шофьорът ритна легналия полицай в ребрата, размаха лист с печати и подписи и се изплю върху лицето му – ще сменяме тръбите на канализацията!
Легналият полицай избърса плюнката от бузата си, наду шкембето си толкова, че прегради пътя като бариера и го прекъсна да докладва веднага на Шефа, багерът обаче опря зъбците си в краката му, шофьорът се изплю за кой ли път върху избелялата боя по бетона и му изкряска да млъква. Той е само един проклет катаджия в праха, когото дори не са поставили при някой по така светофар, а заповедта за ремонта я е подписал лично Шефа и единствено личният му шофьор може да му пошушне да разкопаят не тази улица, а другата зад сградата, така че да изтънява като вестник и повече да не му е чул гласа. Десният край с униформените обувки на легналия полицай се нагъна яростно, лявата му ръка бръкна в джоба да извади дрегера и аз продължих да люпя семки доволен, най-после това шефско мекере си намери майстора, но борецът срещу автомобилни катастрофи направи грешката да погледне наперено легналата си годеница. Вместо възхита от смелостта му обаче видя пребелялото й от страх лице – ако не разкопаят другата улица, след половин час идва и нейният ред – и по лицето му се мярнаха учудване, смайване, протест, уплаха, отчаяние, любов. Чух го да шепне, че в школата Шефа не им е споменавал за канализации и подземни кабели, нали обществените ремонти не трябва да пречат на пазителите на реда, а на мене ми идеше да извикам, че ако си свие шкембето, колите отново ще беснеят по асфалта, а на третия етаж са открили още една детска градина.
Втренчих се в него и се надявах да прочете в погледа ми обещанието като мине ремонтът да залепя парчетата му и тогава пак ще проверява гумите и ще пише актове, с легналата полицайка ще направя същото и ще се оженят, но той я изгледа с копнеж, обърна се с гръб и измърмори – само ако Шефа уреди да ме пребоядисват всеки месец… и шофьорът се ухили, дадено! Ще внесем за тебе специална боя да святкаш нощем на фаровете като легнал светофар и ще вземаш акъла на мадамата с новата си униформа, а аз се прибрах в портиерната да разсъждавам, че няма значение дали си професор с катедра, или третостепенен артист, дали си архитект със студио, или стажант с малолитражка, дали си главен редактор, или управител на кръчма, дали си регулировчик срещу Народното събрание, или си легнал полицай в краен квартал. Важното е да те пребоядисват редовно, за да блестиш нощем на светлината на фаровете с униформата си като току-що отпечатан вестник до годеницата си в същата униформа и да не забелязваш колите, които минават върху тебе на червено, както са те учили в школата.

 

Още ли си в бизнеса с охраната…

http://www.emilkrastev.bg/

Enter a caption

– Здравей, още ли си в бизнеса с охраната на гаражите?

– Сега съм в информационния сектор.

– Седиш си вкъщи пред компютъра и ти плащат по интернет.

– Не, аз съм в движение. Разнасям.

– С каква кола?

– С чанта на колелца.

– Колко си докарваш с този бизнес?

– Всъщност засега само обещават да ме вземат. Искат стаж.

– Какъв стаж?

– Какъвто и да е.

– Ами ти работиш, откакто те познавам.

– Трябва да си работил през последната година. Ама какво да правиш, безработица.

– Стига бе! У нас безработица няма.

– Какво има?

– Най-обикновена безбизница.

– Значи, аз не съм безработен?

– Не си. Просто си безбизен.

– Тичам да им кажа, че имам две години стаж като безбизник.

– Бързай, че скоро няма да има и безбизница.

 

От външната страна на тротоара

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

От външната страна на тротоара пръска миризма на тъга дърво с отрязани разклонения, дебели почти колкото ствола, за да не пречат на колите по улицата, но от изсъхналите рани, оставени от моторната резачка, са се изхитрили да се източат тънки клончета като забити в кората пръчки, горните се повдигат на пръсти към слънцето, долните висят обидени, че не са ги сложили по-високо да близнат и те от светлината, но и от едните, и от другите напират зелени пъпки, разтворили вече по пет, по шест, по осем листенца, бързат да се нагълтат с хемоглобина, който им се полага по рецептата на еволюцията, и да покажат какво могат и как добре ще го направят, опитват се да вирят глави дори там, където обидените клони се хващат за вятъра и се мъчат да ги изтръскат на плочите, не са умрели те за милостинята на еволюцията, а на един от тях се цупят няколко миналогодишни листа с цвят на разредено кафе с мляко, увиснали като пране на простор в напуснат дом и само от време на време, когато ветрец опита да се промъкне между тях, се разсънват и поучават разтворените пъпки колко по-топло е било миналото лято, колко по-ароматен е бил дъждът, колко по-ярко е светело слънцето и по-синя е била луната, колко по-свеж въздух са дишали, колко по-задружно са живели, как зелените пъпки трябва да се пазят от грешки и как те са избегнали същите грешки, като са се поклащали точно по стъпките на бащите и дядовците си, младите не трябва да се веят извън тези стъпки, колкото и да ги съблазнява вятърът, за да стигнат до тяхното положение на мъдри изсушени листа с цвят на разредено кафе с мляко и съзнанието, че са живели за добруването на дървото си, на дърветата по целия тротоар, на дърветата в парка отсреща, на дърветата в цялата страна, на целия дървесен вид на планетата, на Луната, в Космоса и отвъд него, а напъпилите листенцата си гълтат хемоглобин, стават все повече и по-едри и чакат най-после да ги съблазнява вятърът и аз не мога да се отърва от мисълта, че говоря на децата си.

А в града скитат глутници

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

  А в града скитат глутници от подивели кучета, ама не някакви кльощави помияри, дето побягват само да се наведеш уж да вземеш камък да го запратиш по тях, не, това са расови екземпляри, които са ги гледали в къщи и апартаменти и са ги обичали като най-добри приятели, почти като роднини, водели са ги на ветеринар, хранели са ги с пържоли и шунка, мама ги е разхождала в градината, къпела ги е и е решела козината им, вечер са сядали до татко с глава на коляното му, а дечурлигата са ги целували по муцуната, но нещастието на расовите кучета е, че живеят по-дълго от амбициите на стопаните си и когато мама и татко решат да търсят нов живот за дечурлигата, на домашните любимци им остава глутницата, където няма гребен, няма коляно, няма целувки, затова пък не се страхуват от хората и обикалят града да показват жълти зъби и не само да ги показват, а синът все ми правеше забележки да не съм наричал Джони с това селско име Дончо, Джони е чистокръвен доберман, татко, с паспорт за произход и награди в рода му, но един ден се съгласи най-после с жена си, че и заради най-добрия приятел, и заради най-близкия роднина нямаш право да проваляш бъдещето на децата си, а след паспортната проверка на летището ми повтори за кой ли път: и добре да се грижиш за Джони, той ни е най-близкият приятел! – и аз всяка сутрин го извеждах на двора, и вечер, а той порасна едър и буен, понякога си лежи на тротоара пред блока и само мърда уши, а аз отпускам успокоен каишката му, завързал съм я за лявата си китка да не гони котки и гълъби, но той внезапно хуква подир колата, която профучава по улицата, и аз подтичвам след него, въпреки подаграта, два-три пъти дори се овъргалях в снега, зимата се случи мразовита, пътеките между сградите бяха замръзнали, фучаха виелици, затова синът, като дойде да прекараме заедно седемдесетия ми рожден ден, каза, че Джони ми създава главоболия, затова е уредил да ми купи гарсониера, а парите от продажбата на апартамента щели да стигнат за първия семестър в университета за големия син, и остави Дончо в Западния парк – да си тича свободно между дърветата, тате – макар че какво е виновен Дончо, че кучетата живеят по-дълго от стремежа на хората за по-добър стандарт, но той все пак намерил пътя до дома, новите собственици обаче не знаеха къде съм се преместил, а на мен ми се стори един следобед, че го мярнах в глутница от някогашни най-добри приятели с жълти зъби, а между тях и няколко изпусталяли песа с увиснали опашки, и те предишни любимци на мамита и татковци, и когато за седемдесет и петия ми рожден ден синът ми изпрати маратонки за чудо и приказ – този път не успя да дойде, момчетата му започвали свой бизнес и трябвало да им помага – аз вече трудно изкачвах стъпалата до четвъртия етаж, затова пък сега обувам маратонките, хващам патериците и слизам пред блока, всеки момент ще мине глутницата и Дончо ми е запазил място в нея, а вие не се безпокойте, аз ви пазя мястото.

Голямата литература е

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

Голямата литература е голяма работа и големите народи, затова са големи, защото имат голяма литература, макар че може и да са съвсем малки народи и това кара писатели като мене да дават своята дан в строежа на голямата ни литература, колкото и да е малък народът ни, защото дълг на всеки творец е да посвети големия си талант, който Господ е посял в неголямото му тяло, накъде към петдесет и четири килограма, ама без дрехите, на изкуството си и дори книгите ми да не станат върха, ще се вградят във фундамента, върху който ще се издига кулата на нашата голяма литература и нищо че сме малък народ. И като слязох в хранилището на Народната библиотека, още същия ден, когато ме назначиха за директор се спрях между стелажите с отпечатани книги от преди повече от сто и петдесет години, та досега – гледай ти!, гробница с хиляди томове, а кой е чувал сега за авторите им, кого от тях помнят, изобщо, интересува ли се вече някой от книги и автори, значи и мен това ме чака, всичките ни писатели това ги чака, а колко дълги са стелажите, не с метри, с километри да ги мериш – и в този момент ми дойде откровението: всяка монета има две страни и ако продължаваме с тези темпове, литература ни ще изскочи от хранилището на Народната библиотека, ще се удължава и удължава и скоро ще обиколи екватора. Ние сме трудолюбиви и упорити и може някой ден литературата ни да стигне до Луната, че и по-далече и ще я нарекат космическа литература, но да не избързваме, сега важното е, че ако градим не голяма, а дълга литература и моите книги няма да ги хвърлят в мазето да подпират кулата на уж голямата ни литература, нищо че сме малък народ, а ще ги редят по стелажите на дългата ни литературата, протегнала се напред като стоножка с хиляда крака. Със сто хиляди крака, с безброй крака!, а аз ще пиша по една книга на месец, не, по две на месец, по десет, по безброй книги на месец и стоножката с опашка в хранилището на Народната библиотека ще усуче екватора – на първо време – и ще доказвам чрез моя труд, че ако литературата на малкия народ няма сила да се превърне в голяма литература – как да градиш, когато материалът не стига? – може да стане дълга литература. Дългата литература не се нуждае от многобройно население, а от труженици, които да добавят всеки месец, всеки ден, всеки час по един сегмент в тялото от нагъната хартия с корици на стоножката и аз може да не стана най-големият, но сигурно ще бъда най-дългият писател, от единия край на екватора до другия, а после до Луната и чрез дългата си литература ще помогна малкият ни народ да се превърне в дълъг народ, което нищо чудно да се окаже по-важно от голям народ, нали така?

А живот без пари живот ли е

http://www.emilkrastev.bg

Из книгата УЕБСАЙТ

 А живот без пари живот ли е, братле, и това не е само лаф да вземаш акъла на празноглави кифли – какво да измъкнеш от празното?, – ами на барчето дават ли ти кафе, ако не ти стигат пет стотинки, или в ресторанта, или за дискотеката, а парите не падат от небето, ей!, и още п`о не е живот, когато не искаш да предлагаш вечер на учениците прахчета за щастие, затова сядай пред компютъра, там новините за кражби, обири, отвличания, убийства валят като Градушката на Яворов – виждаш, че не само съм завършил гимназия, но и съм внимавал в часовете по литература – и ако знаеш как да четеш криминалните сайтове, ще разбереш, че те са наръчник за изкуството какво да правиш и как, за да не те хванат полицаите и на втория ден попаднах на съобщение, че някой отмъкнал цял банкомат, хамалин!, ама мозък е нужен за такава работа, ехей! – и вечерта се настаних в сянката до училището, но не да пробутвам на учениците долнокачествено щастие от Южна Америка, а да причакам директорката – има ги такива, отдалече лъхат на крадено – и тя най-после се появи със светлокафявия си костюм, който струва най-малко двеста, а пък аз успях да докарам продран глас и се потупах отляво по суичъра да помисли, че е издут от кобур и две минути по-късно си тръгнах спокоен, че няма да се оплаче – знае си, че вони на крадено – с пинкод в главата и дебитна карта в джоба, а сега обикалям да срещна онзи с банкомата на гръб, сигурен съм, че и той ме търси, понеже му е светнало, че освен банкомат е нужна и карта, за да си изтегли двайсетачките за кафе и водка, но живота може да си го направиш живот и без парите да ти падат от небето, братле, само да знаеш как си е изкарвал хляба Робин Худ или в краен случай Батман, ако не си внимавал в часовете по литература.

FRAGMENTS

FRAGMENTS – full text

А наоколо разни вряскат…

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

А наоколо разни вряскат, че книгата е духовен екстракт, макар че и глупаците знаят, книгата е стока като надениците и чушките, само дето не си струва трудът да я внасяш контрабанда, а иска и инвестиции и това го обяснява всеки издател на автора, който се опитва да му цитира някакъв голям поет, че дори само двама души да прочетат книгата му, за него е достатъчно, издателят обаче не е вчерашен и си знае своето – разходи за редактор, за художник, за коректор, за компютърен специалист, а дали ще я купят дори онези двамата с големия поет не е сигурно, но авторът го успокоява – няма нужда от редактор, няма нужда от художник, няма нужда от коректор, всичко ще свърши той, защото книгата му е духовен екстракт и издателят мърмори, че при това положение ще опита да направи нещо и на автора сърцето му се превърта, май има надежда, такава надежда обаче не е надежда, защото като няма редактор, нито художник, нито коректор и така нататък, значи няма и книга, излиза нещо като книга призрак и щом няма книга, няма и автор, има автор призрак – и сърцето му се обръща пак, този път на обратно, дали да не сложи при духовния екстракт малко наденица и чушки, та книгата да я прочетат не само онези двамата с поета, може дори да я купят трима-четирима и тогава ще има пари и за коректор, и за художник, и за редактор и ще се получи истинска книга, да пъха по-бързо между кориците повече стока, а от духовния екстракт засега ще се откаже, или не, ще остави малко за подправка, като пипера в наденицата, така продажбите ще скочат и ще се изсипе истински хонорар за автора, тогава и авторът ще бъде истински, никакви призраци, зомбита и всякакви подобни глупости, макар и автор като наденица с много, много, много пипер.

След стотици хиляди опити

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата УЕБСАЙТ

След стотици хиляди опити орнитолози, дерматолози, травматолози, кардиолози, офталмолози, невролози и така нататък стигнаха до извода: най-сигурното средство да се удължи животът е шопинг терапията или казано популярно безразборното харчене за скъпи и ненужни вещи, с което целим да покажем, че и ние участваме във Вселенската хармония, а познати и приятели да губят съня си от завист. Шопинг терапията намалява оксидантите в кръвта, регулира кръвното налягане, премахва пердето на окото, нормализира храносмилането и ускорява перисталтиката, не допуска кариесите, стопява шиповете и целулита, изглажда бръчките, отдалечава деменцията, измъква ни от стреса и ни спасява от още десетки и десетки заболявания, но задължително условие е шопинг терапията да се провежда в големи бутикови, фестивални и курортни центрове. Търговската среда трябва да бъде безкрайно разнообразна и възможностите за шопингуване да са неограничени, затова най-важни са трите опорни точки: комбинацията от пет локации, в които се провежда лечението, степента на шопингуване и честотата му, а оттам следва и изводът за месечния цикъл. Веднъж в месеца шопингуване ти подарява един месец повече живот, два пъти в месеца водят до три месеца удължаване, шест месеца шопингуване – три години и така нататък в геометрична прогресия, но както при всички психосоматични процеси и в този случай дребните детайли играят огромна роля. Ако за европееца комбинацията Париж – Рим – Лондон – Виена – Брюксел удължават живота със сто точки, за шопингуване в Лос Анджелис – Шанхай – Сидни – Сингапур – Ню Йорк например се дават сто и трийсет точки. За жителите на Америките и Далечния Изток пък е обратното и медиците правят извода, че шопингът в локации, до които се стига с два часа летене, дава четиринайсет на сто по-нисък ефект в сравнение с дестинация от дванайсет часа. Главното е, че шопинг терапията гарантира живот най-малко сто години, както утвърждават познавачите на билки, минерали и скъпоценни камъни, слънчевите протуберанси, особените състояния на духа, на автогенния тренинг, нирваната и законите на пазарната икономика, но слънцето неизбежно хвърля и сянка. Отрицателните страни на шопинга са, че на пациента му става скучно, затова лекарите съветват – не се състезавайте помежду си по брой локации, степен и честота на шопингуване, защото идва момент, когато се заривате под планина от шопингирани рокли, костюми, ризи, обувки, чорапи, кърпички, шапки, ръкавици, шалове, парфюми, браслети, бижута, картини, шедьоври на компютърната техника и автомобилостроенето и с прекалено седмично шопингуване вместо да удължите живота си до сто години, може да умрете от скука.

Природата е върхът

http://www.emilkrastev.bg/

Из книгата ПЛАЦЕНТА

Природата е върхът и короната й са масивите от дъб, бук, бор, леска, бреза, ела, короната на короните пък са вековните дървета с набраздената им като послания от вечността кора, а бай Пенчо вчера ми тръсна снимки на не знам колко такива столетници, които бил правил в продължение на трийсет години, и се примоли да му освободим за седмица стаичката в сутерена да ги подреди като в изложба. Вдигнах крак да го ритна обратно на мястото му, изложба му се приискало, като че е Златю Бояджиев и сякаш аз съм пропилял тези трийсет години от живота му. Какво знае той за проблемите с изхранването и да чакаш да дойде Големия, в този момент обаче снимката на тристагодишната мура драсна мозъка ми като кремък по стомана и блесна искра – това, че нищо не е направено не значи, че не е работено нищо! – и изтичах при Малкия. Бай Пенчо да събере снимките си в албум и да го поставим в нарочна витрина срещу асансьора и когато Големия влезе, Малкия да му го поднесе и да обясни, че да, закъсваме с изхранването, но не сме допуснали да отсекат нито едно вековно дърво и това е запечатано черно на бяло, а в отделни случаи и цветно, от нашия любител, който всъщност не е съвсем любител, защото сме открили щатна бройка за художник фотограф. Щом притежаваме качества да се грижим за короната на природата, колко му е да осигурим и изхранването, а на Малкия очите му светнаха – по-добре е от нищо! Ако му бях предложил да наберем от небето кошница звезди и да ги накачим по стените за посрещането на Големия, пак щеше да се зарадва, но това с албума му се стори по-сигурно и за пореден път пролича неблагодарността на Малките. Вместо да ме награди с два дни отпуск, ми нареди да отпечатам албума до осем сутринта на следващия ден, но какво разбирам аз от печатане и щом бай Пенчо се натиска за стаичката в сутерена, да си я заслужи. Потърсих го да му възложа задачата като на щатен фотограф, но той пак беше хукнал да си пилее живота между вековните дървета и аз може да не разбирам от полиграфия, но знам как да се измъквам от всякакви каши. От снимките за изложбата скроих обложка с два раззеленили се столетника в средата и заглавие “Векове корона на природата – векове изхранване на населението”, нахлузих я върху първата книга, която ми попадна под ръка, и я огледах доволен, ще свърши работа. Утре Малкия ще покаже на Големия нагънатата като вечност кора на мурата върху обложката и Големия ще разбере, че парите за правене на нещо, без да се постигне нищо, не са изхарчени напразно. Нали Големия затова е Голям, защото не си губи времето със снимки на някакъв любител, който само от половин ден е фотограф на щат, но не успях да предупредя Малкия. И когато глутницата на Големия нахълта в сградата, Малкия грабна маскираната книга и му я пъхна в ръцете – може да сме Малки, но резултатите ни не са по-малки и едното малко винаги компенсираме с друго не по-малко малко! Големия чак сега го забеляза, Големите затова са големи, защото погледите им минават през Малките, като че не са се раждали, но този път спря и отвори книгата – ама и късмет!, – а на мене ми стана все едно в колко дълбока пропаст потъвам. Малкия надникна над рамото му да обяснява кое вековно дърво от кой век е и какви грижи полага лично той да не се изтрият посланията от вечността, те ни нашепват как да подсигурим изхранването, но видя илюстрации с наденици, луканки, шунки, бекон, пушен врат, суджуци и саздърми, все неща, които отдавна не бяхме близвали – как можах да попадна на сборник с готварски рецепти!, – и ме стисна за ръката да се свличаме заедно в пропастта, като че от това щеше да ни стане по-леко. Вместо да разтърси сградата със синкав гръм от светкавици обаче, Големия продължи да разлиства книгата – ха-ха!, вие сте надскочили себе си бе, ха-ха! От първата страница устата ти се пълнят със слюнка, по средата се чувстваш като на сватба, а в края си преял – и отново: ха-ха!, а аз хукнах да се скрия в мазето. Малките обаче затова са Малки, защото и в най-малката дупка да се завреш, пак те хващат за ушите и от погледа му блеснаха светкавиците на Големите – аз може да съм Малък и може никога да не стана Голям, но и най-Малкия е по-голям от Нищожния и ти давам две секунди да ме измъкнеш от кашата! И аз не съм Голям, и Малък не съм, но имах готово предложение – вместо да търсим месо за домашни колбаси, което никъде няма да намерим, да развием идеята на Големия. Големите затова са Големи, защото бълват големи идеи, и да печатаме онази книга в осем милиона екземпляра дневно и да я раздаваме по списък. Както каза Големия, от първата страница устата ти се пълнят със слюнка, но Малкия, нали затова е Малък, не се хваща лесно – ти с един албум не се оправи, сега се напъваш за осем милиона, с два пръста ще ти откъсна главата, ей! В дупката обаче аз и за това бях помислил и обясних почтително, като истински Нищожен, че е възможно да съкратим книгата до брошура за телешки салам и кървавица, не е здравословно всеки ден да се преяжда като на сватба, и светкавиците в погледа на Малкия поизбледняха, сякаш им намали тока наполовина. Но Малките затова са Малки, защото не пропускат и най-малката подробност, и в гласа му дебнеше съмнение – с милионите за печатането е по-лесно да развъдим свине и крави, – мене обаче трудно ще ме хванеш натясно, защото не пропускам и най-малката подробност, нищо чудно някой ден и аз от Нищожен да стана Малък. Вярно е, съгласих се, но милионите отидоха да разрешаваме проблема с изхранването, макар че е останало нещо, но и то за брошури няма да стигне, затова ще печатаме илюстрациите от книгата върху листовки, хората да си ги носят като сандвичи. В трамваи и автобуси, по улици и на пейки, на работните места и на екскурзии да дъвчат до преяждане, а аз ще се разровя в други готварски книги и ще пуснем листовки със салати, супи, мусака, кебапчета, пържоли, пържен дроб, гарнитури, сирене, прясно и кисело мляко, конфитюри, компоти, халва, какво повече му трябва на човек? А, ще добавим и бутилки гроздова и Малкия започваше да събира звездите за по­срещането в кошница, но още не изключваше напълно тока на светкавиците си – народът бил лаком и от листчетата за месец нямало да остане и откъснато крайче, значи да не съм го съветвал да раздаваме купони за хартия. Но аз не мислех да се връщаме трийсет години назад и признах, че и залесяването не върви с нужните темпове. Отделителната система на лакомия ни народ за нула време ще изхвърли откъдето му е мястото масивите от дъб, бук, бор, леска, бреза, ела, но имаме резерв – и му подадох албума с бай-Пенчовите вековни дървета, който бях успял вече да отпечатам. Листовките от тези столетници ще осигурят прехраната за десетина години и сандвичите с послания от вечността ще стават да ги поднасяме на чужде­странни делегации. Макар че съм Нищожен, му показах, че с мислене Нищожните могат да пораснат до Малки, ако пък имат късмет, току-виж се източили до Големи – знам, че тези свидетели на вечността са защитени от закона, но няма да вършим нищо незаконно. Хем и на Големия ще му хареса, нали той прави законите. Короната на природата е най-ценното, затова ще благодарим на бай Пенчо за самоотвержения му труд на полу­щатен фотограф и на мястото на всяко отсечено вековно дърво ще поставяме снимка от колекцията му, черно-бяла, понякога и цветна, и ще водим там чуждестранните делегации – хем опазваме, хем изхранваме!, а очите на Малкия блестяха – звезди в кошницата ли, светкавици ли, върви го разбери: отивам при Големия, а ти бягай да печаташ, но първо освободи на бай Пенчо стаичката за цял ден да си направи изложбата, трийсет години се е трудил извънщатно човекът.