Из книгата УЕБСАЙТ
А в града скитат глутници от подивели кучета, ама не някакви кльощави помияри, дето побягват само да се наведеш уж да вземеш камък да го запратиш по тях, не, това са расови екземпляри, които са ги гледали в къщи и апартаменти и са ги обичали като най-добри приятели, почти като роднини, водели са ги на ветеринар, хранели са ги с пържоли и шунка, мама ги е разхождала в градината, къпела ги е и е решела козината им, вечер са сядали до татко с глава на коляното му, а дечурлигата са ги целували по муцуната, но нещастието на расовите кучета е, че живеят по-дълго от амбициите на стопаните си и когато мама и татко решат да търсят нов живот за дечурлигата, на домашните любимци им остава глутницата, където няма гребен, няма коляно, няма целувки, затова пък не се страхуват от хората и обикалят града да показват жълти зъби и не само да ги показват, а синът все ми правеше забележки да не съм наричал Джони с това селско име Дончо, Джони е чистокръвен доберман, татко, с паспорт за произход и награди в рода му, но един ден се съгласи най-после с жена си, че и заради най-добрия приятел, и заради най-близкия роднина нямаш право да проваляш бъдещето на децата си, а след паспортната проверка на летището ми повтори за кой ли път: и добре да се грижиш за Джони, той ни е най-близкият приятел! – и аз всяка сутрин го извеждах на двора, и вечер, а той порасна едър и буен, понякога си лежи на тротоара пред блока и само мърда уши, а аз отпускам успокоен каишката му, завързал съм я за лявата си китка да не гони котки и гълъби, но той внезапно хуква подир колата, която профучава по улицата, и аз подтичвам след него, въпреки подаграта, два-три пъти дори се овъргалях в снега, зимата се случи мразовита, пътеките между сградите бяха замръзнали, фучаха виелици, затова синът, като дойде да прекараме заедно седемдесетия ми рожден ден, каза, че Джони ми създава главоболия, затова е уредил да ми купи гарсониера, а парите от продажбата на апартамента щели да стигнат за първия семестър в университета за големия син, и остави Дончо в Западния парк – да си тича свободно между дърветата, тате – макар че какво е виновен Дончо, че кучетата живеят по-дълго от стремежа на хората за по-добър стандарт, но той все пак намерил пътя до дома, новите собственици обаче не знаеха къде съм се преместил, а на мен ми се стори един следобед, че го мярнах в глутница от някогашни най-добри приятели с жълти зъби, а между тях и няколко изпусталяли песа с увиснали опашки, и те предишни любимци на мамита и татковци, и когато за седемдесет и петия ми рожден ден синът ми изпрати маратонки за чудо и приказ – този път не успя да дойде, момчетата му започвали свой бизнес и трябвало да им помага – аз вече трудно изкачвах стъпалата до четвъртия етаж, затова пък сега обувам маратонките, хващам патериците и слизам пред блока, всеки момент ще мине глутницата и Дончо ми е запазил място в нея, а вие не се безпокойте, аз ви пазя мястото.
Emil Krastev 